Във църква на тъкано с прах мълчание
не ме търси! Повелята ми пламък е.
Не искам да се моля на светците
светулки вместо мене да изтръгнат
от устните ти - хладни шегобийци.

Копнежът ми не е облякъл расо.
Копнежът ми пред Бога е съблечен
в очите ти - които вяра търсят.

Душата ми е цъфнала цигулка.
Към шепите ти шепне за прегръщане.
Но също като пясъчен часовник
за миг пресъхва шепот на цигулка
от жаждата да чака своя извор.

Не ме захвърляй пак в калъф от време
изпросено докосване да чакам.
Отлагаш ли протягане за струни,
на въглена ми само ще се топлиш.
Ръждата ми хриплива ще целуваш.
Не знаеш ли - убива и целуващ
целувка подарена на ръждата.

Не ме моли икона да потърся.
Иконите безпътно ми се вричаха.
А после ме пилееха - с пръстта си.
Да паля чужди свещи за завръщане
не ме моли! Не търся вече призраци
да дишат сняг в дъха ми - до замръзване.

Аз имам църква
с устни на момиче.
И в нея ще се моля.
За единственост.