В мечта по лятото на плажа
На дъщеря ми Яна...
песента, която обещах.
Горещо време,
пъстри цветове
в изстинали коктейли.
По плажа се разхожда къдрав смях.
Чадърите развяват кичурите слама
и сънено поглеждат изпод вежди.
От утринта до хоризонта
е блеснал океан,
разпръснал белите си лодки в ред,
по-лесно да гадае слънцето след малко.
Въздишките на влюбени
са скрили раковини.
Вълни се преподреждат
в стъпките на гларус,
крадат от сенките
на сламките за нощни питиета.
Повява мързеливо бризът,
след час ще метне шарената риза
и ще забрави да си тръгне
чак до вечерта...
А после някъде
ще пие пак живота с цветове
от шумни, неуморно живи звуци
в бохемството на пурите и самбата...
до сутринта... тогава ще положи себе си
сред пъстротата на деня по плажа
и ще повтори някоя от своите мечти
от дните си на лято...
Натюрморт с къща, двор, море, узряло и следобед
Веселина, на теб за късмет...
Из паяжинките, присвили ми зениците,
откъснати цветя изплуват от високо,
като придатък към една
изпразнена от недостатъци картина
в полупрозрачни очертания,
с остатъците от разбито време,
разсипало се от един часовник с пясъци,
в намачкана хартия вързани
за неизпращане веднага.
С попълване на липсващите щрихи,
ще се очертае ножица,
за срязване на вързаните краища
и за отваряне на вече станало.
Приятно топлото небе е натежало
в дъхави смокини и вкус на зряло.
Отворена бутилка, вече празно-синя,
е взела наобратно да се влива,
в захлас обгърнала с вода в аквариум
черупката на бялата принцеса мида.
Над масата отвън на двора дърветата
са спуснали навързаните ябълки
с конци от цветните лъчи на слънце,
вплели се из паяжини...
Носталгия започва да чертае
своя кръст в душата ми,
с оглозганите свои камъчета ме изпълва,
подобно на зрънцата в нара,
както пълнят до червено своя сок.
На слънчевата рокля, по презрамките,
застигат копчетата сини пеперуди,
събират си прашец от този цвят.
Следобедът отива да почива
по цимента в стаята,
зад паравана, до леглото.
Лъчи от светлина го следват косо.
Присядат в стола му...
Разходката на лунни сенки из една градина...
На всички, които се обичат...
В алеята, по-бяла
между еднаквите дървета,
от паметник на двама влюбени,
два тънки силуета,
прегърнати приеха свойте сенки
и тръгнаха по пътя от лъчи зад тях.
Заобиколиха масите,
замислено поседнаха
в столовете по пясъка,
изрязали го филигранно тъмно,
с по-светлата окраска
около гърба на облегалката.
В отворената рамка на прозореца,
облегната върху триножник
на един художник в стая,
луната си оглеждаше лика...
рисуваше си образа с очи,
в представата за още някого...
Алеята се губеше,
все повече оставаше да бъде тъмна.
Оттатък нея беше шум,
на някои вълни...
и все едно, че шепнеха на някого
вечерен стих,
разказваха на всяка сянка бряг.
А там, до шума
приближено седнала,
една неясна фигурка
(подобно детството?)
потапяше ръцете в пясъка,
забавяше със бърз каданс
или забързваше със бавен времето,
с единствено желание
да е наравно с него
и да оставя своите следи еднакво,
в посоката натам, където няма край...
Луната беше извървяла до средата пътя,
а двете сенки, повече прегърнати,
поеха да заспиват върху паметника...
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me