Отивах на война. Със себе си. Разполовена. Едната част бе дребна, гола, мършава, но чиста. Другата бе черна, ръбеста, горяща и отровна. Първата си носеше огледало. И бяло знаме. Втората - окървавения си нож и мокри (потни) ръкавици. (Кого ли бе насякла тази нощ?) Погледнах я - разтворена, разядена и черна. С изтръгнато сърце. Погледна ме. Изсъска. А аз - ронлива, бледа и уплашена. Плачеща и бяла. Тежеше ми. Болеше ме душата. Убиваше ме с поглед. Разкъсваше ме. Горчеше ми в устата. Пресъхвах. Изнемощяла. Тя, се сгромолясваше. Разпиляваше се. На парчета. Дишаше катранено олово. Въздъхнах. Дали спасена бях? Изгряваше луната. Тя, потъваше в земята. Изправих се. Отърсих се. От срам. И болка. Умираше. Сетра ми. Пронизана от своето неверие. Осъдена на отчуждение. И вече не пламтях от страх, съблякох стария си грях и се отървах от порочния й гняв. Дигнах глава. Отворих очи. Бях светла, чиста и нова. Съхранила своята чест. А сестра ми - просто прах и невидима далечност. * И тръгна Съвестта да дирихрам за своята непокорност.И там запали свещ -за сестра си,покойната Вина.Ще я помни без злина.Като отминала, ненужна вещ.