Отивах на война.

Със себе си.

Разполовена.

Едната част бе

дребна, гола, мършава, но чиста.

Другата бе

черна, ръбеста, горяща и отровна.

Първата си носеше огледало.

И бяло знаме.

Втората -

окървавения си нож

и мокри (потни) ръкавици.

(Кого ли бе насякла тази нощ?)

Погледнах я -

разтворена, разядена и черна.

С изтръгнато сърце.

Погледна ме.

Изсъска.

А аз - ронлива, бледа и уплашена.

Плачеща и бяла.

Тежеше ми.

Болеше ме душата.

Убиваше ме с поглед.

Разкъсваше ме.

Горчеше ми в устата.

Пресъхвах.

Изнемощяла.

Тя, се сгромолясваше.

Разпиляваше се.

На парчета.

Дишаше

катранено олово.

Въздъхнах.

Дали спасена бях?

Изгряваше луната.

Тя, потъваше в земята.

Изправих се.

Отърсих се.

От срам.

И болка.

Умираше. Сетра ми.

Пронизана от своето неверие.

Осъдена на отчуждение.

И вече не пламтях от страх,

съблякох стария си грях

и се отървах от порочния й гняв.

Дигнах глава.

Отворих очи.

Бях светла, чиста и нова.

Съхранила своята чест.

А сестра ми - просто прах

и невидима далечност.

*

И тръгна Съвестта да дири

храм за своята непокорност.

И там запали свещ -

за сестра си,

покойната Вина.

Ще я помни без злина.

Като отминала, ненужна вещ.