Гарван черен над мен бе застанал.
Като сянка над дните ми бдеше.
Дълги нокти забил без покана
от косите ми плитка плетеше!

И сребрееше все по дълбоко
онзи пламък угаснал с мечтите.
А жаравата тлееше строго,
с прегорели на роза бодлите!

Като червей през нея пролазих
(аз не чаках света да се срути).
Чужда сила пред мене погазих
и към Бог със сърце се понесох!

От очите му факли запалих,
от крилете му шал си изплетох...
и безлунната нощ натоварих
,,Ще се съмне\'\' - без глас се зарекох!

И какво като роза премръзвах?!
От снега си крадях топлинката!
С нова сила от нея покълвах.
Не дишах! Да пестя светлината!

И... родиха се гълъби. Бели!
От прашинките черни в душата.
А сълзите от земята поели
се размиваха кални в дъгата!

.........................

Ще разказвам. А ти не заспивай.
Не притваряй очи, а ме слушай.
Всяка казана дума попивай,
а след края при теб ще се сгуша!