Заседнала е немота...

стои като увита 

и странно по-голяма...

топка, от избеляла кръв, 

сърцето ми преляла,

втвърдила се тъга от гняв...

прокуда... път... и някъде...

и сънища... от самота...

и самота...

без повече любими хора,

и връзка ключове

на масата

за входната врата,

която няма кой

от вчера да отвори...

мечтание за приказна страна

и приказка

в действителостност,

а в нея няма приказност...

Крещя от вятър в мен,

от бурята, 

на моето безсилие

да върна времето...

а трябва ли?

Дете, къде ли си?

Дано да си щастливо...

там...