Аз ли съм това, което виждат другите, аз ли съм сянката в огледалото, къде изчезна светлината, къде изчезна усмивката ми... Протягам ръката си към мене - моето друго светло "аз", усмихващо се в огледалото. С пръст щом се докосна сякаш нещо се пречупва, усмивката изчезва и ето ме мене - с очите изпълнени с тъга и мъка. Толкова хора са край мене, блъскат ме и убиват ме, като сенки са в нощта, дебнещи за моята вече мъртва душа. Аз нямам нищо мое, нямам любов,щастие или топлина. Живея в една непрестанна борба, сякаш със света... Ако успея да заплача - сълзите ми са черни, като смъртта. Ако успея да се усмихна - усмивката ми е фалшива, като любовта. Сама пред огледалото изпълнено със спомени и лъжи, сама, подминаващи я хиляди сенки и съдби. В тишината проехтя силен трясък от счупено стъкло, огледалото се бе разпръснало на хиляди стъкълца... Всяко стъкълце попадна в една сянка и в една душа, за да разберат и другите болката от света.