Толкова бързо си отиде… и изгоря, през пръстите на всичките дървета се провря димът от огнено и пушекът по облака опитва да ми скрие погледа, да не тъжа… От лудостта на вятъра останал е вечерен полъх, отваря гънките на вишнево в пердето, за да си види отражението, днес му е лунно пребледняло… забравял е съня, като ме слушали с луната да разказвам приказки в онази нощ… По уличните лампи се чертаят кръгове, с лъчи, отварят си пространство, за да светят повече, да виждат повече от пътя, и да усещат как са заспивали петуниите от алеята. Небето дипли хоризонта и колкото по-наситено се мръква, по се разпалва в страст, останала от слънцето и синьо, много лунно-синьо в полета си към звезди. Цигулките прехласнато говорят за скритата градина, като две влюбени, в гнездата си се сгушили, преляли с обичта си птици… Над хълма се застилат цветове като опалена пустиня и дюните от облаци се спират в очертания с миражи… Коминът отсега се вглежда в изток да не пропусне утрото. Не знам дали ще стъмни още, толкова е наситено и спряло…