Тя се смалява ей така, пред очите ми,
навярно, защото е почти непосилно
да носи все тъй на раменете си тихи
товара на цялото време отминало...
Тя се опитва да бъде предишната
и да води деня по своята си пътека,
но, навярно, защото много път са изминали
нещо не я слушат, напоследък, нозете...
Тя присяда за малко и се взира унесено
във неясното, дето отпреде я чака,
нещо вдига от масата, нещо премества,
а пък аз, мълчешком,страха си изплаквам:
Още рано е, рано за тръгване... после....
Ти недей, не ми я вземай все още, Господи...