Тя се събуди и инстинктивно се обърна на другата страна, простирайки ръката си върху празната, недокосната, възглавница, в другия край на леглото. Името му бавно изплува от дълбините на съзнанието й, където грижовно го скриваше всяка вечер, надявайки се, завинаги.

Още един ден започна без него.

Взе душ, пи кафе, отиде на работа. Денят й беше празен, безсмислени часове прекарани в мислено съзерцание на лицето му, празни приказки, ненужни действия. Часовникът в главата й отброяваше секундите, прекарани далеч от неговото докосване, далеч от устните му, далеч от късните им нощни разговори, далеч... от него. Всеки ден се питаше още колко може да издържи. И всеки ден се изненадваше от собствената си воля.

В обедната си почивка реши да се разходи в парка. Слънцето напичаше пейките, децата се гонеха с викове, майки обсъждаха съпрузите си, птичките пееха. Животът продължаваше. А нейният?

Ръката й бавно се плъзна по едрото обло коремче, което опъваше тънката й фланела. Усещаше животът който растеше в нея. Да, продължаваше, и нейният продължаваше. Знаеше, че трябва да е силна, трябва да се бори, заради него, заради синът, който разчиташе на нея. Тя беше единственото му спасение, и той на нея също.

Вечерите бяха най-трудни. Къщата беше прекалено глуха, прекалено тъмна, прекалено тясна. Беше опитала да пребоядиса стените бели, искаше да накара светлината да влезе насила, но проблемът не беше в къщата. Светлината не успяваше да проникне в сърцето й. Не искаше да го вини, но го правеше. Той й беше показал светлината, беше й показал света в цялото му великолепие. И след това й ги беше отнел. И всичко се беше случило толкова бързо, толкова внезапно и неочаквано, в един миг, в един дъх. Без да се сбогува, без да каже защо, просто вече го нямаше. Беше я оставил, сама, със щастливите им спомени, огромната празна къща, и новият живот който заедно бяха създали.

Беше скрила всички снимки, всички подаръци, всичките му дрехи. Не можеше да понесе да ги гледа, всяка една от тези вещи я караха да си спомня. А споменът беше прекалено болезнен, прекалено силен, и толкова реален, че го усещаше почти физически. Но това не й помагаше, защото не успяваше да се скрие от себе си. Чувстваше се виновна и предадена едновременно. Обвиняваше го и му прощаваше, обичаше го и го мразеше. Искаше го. Искаше го всеки ден, всеки час, всеки момент. Но, вътре, дълбоко в себе си, знаеше, че той е там. Усещаше присъствието му в душата си, сякаш чуваше дъха му късно вечер, шума, който вдига в кухнята рано сутрин, миризмата му като излезе от банята, ръцете му когато я прегърне през нощта, очите му, когато се събуди до него. Не, той не я беше изоставил. Бяха й го отнели. Прекалено бързо, прекалено безмилостно, но той не си беше тръгнал. Той все още я обичаше и щеше да бъде до нея и детето им.

Завинаги.