Връщам се и питам защо дойдох?

Поглеждам към нашата улица, към нашата къща, а там вече няма нищо

освен забравените ни гласове и тъмните ни сенки от преди...

Поглеждам небето и дъждът ми идва на помощ, а ти и всичко тук ми липсва...

Питам се защо дойдох знаейки, че нищо тук няма да е същото и че теб няма да те има...

Липсваш ми...

Качвам се на влака отново, за да не се върна никога вече тук, за да изчезна някъде без

твоето лице да ме преследва без да чувам още детските гласове около себе си...

Ще полудея нищо тук не е същото...

Дойдох, за да излекувам раните, а сякаш ги направих по дълбоки...

Няма да умра ще продължа напред с влака, но не мога...

Слизам и се връщам на нашата улица където нищо не е същото като пустиня е без

нашите детски гласове, като дълбока пропаст...

Връщам се назад надолу по реката търся онези детски очи и тичам сама надолу...

Няма те. Няма никого. Няма спомен за преди...

Толкова ли е късно да бъдем отново онези щастливи деца?!