Лъжех всички, мамех и проклинах.
Бях чудовище със ангелско лице.
Чуждите сърца наред разбивах,
а всъщност бе разбито моето сърце.
През деня облечена красиво в бяло,
ангел без криле за всички бях.
А през нощта отчаяна и заболяла,
тихичко се давех в своя плач.
Събуждах се и бършех си очите
от среднощни кървави сълзи.
А душата пълна със стрели забити,
търсеше поредния да нарани.
Усмивката, която беше на лицето
бе скована от фалшивите мечти.
Свито и раздрано бе сърцето,
натежало от коварните лъжи.
И намирах ги, омайвах и си тръгвах.
Сякаш бях щастлива от това.
Никого за сбогом не прегръщах
и пак оставах с болката сама.