Лодка към ада,

лодка към ада,

към ада, в който

никой не страда...

Посивели лица

от тролеен неон

в безкръвна мъгла,

в нощ такава една

вчера нощ,

а днес – свят.

Нощ на мъртви истории,

на забравен часовник

в шкафа на мойте ребра

в безкръвна мъгла

в нощ такава една

вчера нощ,

а днес – самота.

В град,

забравен от бога

град

с прокълнатите хора

град

на безхлебните зрелища

гръд

за прокълнати сираци.

Те чакат и искат

всичко,

чакат и искат

нещо,

чакат и искат

нищо.

“Надеждата умира последна”,

но нека умра!

Смърт или лудост!

Гняв или грях!

Не съдба аз градя,

а килия от злато

изживявам не

своите

а

чужди

мечти.

Но мечта ли е това,

тогава, когато

разпилявам се себе си

другиго да събера?!

Това е моята отплата

за срама,

за надеждите

и за тебе –

Там, в небесния покой!

Заплювам се

себе си,

моя милост,

в лицето!

Нека гния,

да тлея,

че тленна

е моята

кръв (кипяща)

Тези кости прогнили

ЗНАМ

ще узреят

в греховната почва

на жълтия град.

Ще обвият лъжите

и студа

и насмешката

в пешeходните,

пусти очи.

И тролея.

Той е моята лодка към ада,

лодка към ада,

към ада, в който

никой не страда.

Безсловесна говоря –

нека вечно мълча

прах и пепел, и горест,

две мечти в чаена лъжичка,

два прогнили дроба в

кипяща гръд.

И какво от това?

И какво от това?!

Нека вечна е, вечна