Скрила лицето си от случайно подминаващите я хора, плахо продължаваше да върви по добре заучения път. Усещаше по челото си тънки струйки пот, които се стичаха и пареха в очите й, и въпреки това се тресеше. Трябваше да побърза, усещаше желанието, което я караше да ускори крачка, но не можеше да се затича, не трябваше да привлича внимание. Трябваше да бъде невидима, да минава като сянка, да се превърне в мрачно „дежа-вю”, което щеше да бъде забравено в мига, в който е видяно. Искаше й се да бъде невидима. Не искаше хората да забележат треперещите ръце, тъмните кръгове около очите, бледата, като на призрак, кожа. Не искаше да знаят за белезите по тялото й, да видят мъката в очите й , да усетят болката в душата й. Искаше да бъде сама. А точно самотата я беше превърнала в това далечно подобие на човек и я караше да тича, да бърза, за да достигне по-скоро до целта си, да бъде свободна. Много пъти й беше хрумвало да избяга, да отиде някъде далеч, където никой не я познава, с места, които никога не е виждала, където да може да започне на чисто, да си създаде ново минало и ново бъдеще. Но никога не се беше опитала. „Ти си слаба, безполезна… невидима!” крещеше в главата й един глас, и тя знаеше, че има право. Никога нямаше да успее, без значение къде се намира, никога нямаше да е нищо повече от това, което беше в момента…едно нищо. Беше се отказала да търси изход, топлина или разбиране. Малките криволичещи улички се бяха превърнали в неин дом, тъмнината – в нейната защита, самотата - в единственият й приятел. Отдавна беше спряла да вярва в приказките с тяхното „…и те заживели щастливо...”, дори не помнеше какво означава да мечтаеш, а спомените й бяха само случки, които се опитваше да забрави. Сълзите се смесваха с потта, улицата, по която вървеше, ставаше все по-тъмна и замъглена. Трябваше да побърза. Искаше да избяга. И го правеше… всеки път, когато усетеше магическата течност да се разлива във вените й, да се слива с кръвта й, да подчинява съзнанието и тялото й. И тя бягаше, криеше се, изчезваше. Без да помръдва от мястото си. И сега копнееше пак да го направи, да се потопи в спокойствието, което я отнася на далечни прекрасни места, да усети щастието, което не се нуждае от думи, да почувства сигурността, която не търси компания.Да бъде себе си, да избяга от себе си, да се намери. Да бъде свободна.

Без да губи време се скри в един случаен тъмен ъгъл зад някаква случайна сграда, нави ръкава на блузката, отдавна загубила цвета си, измъкна връзката от едната маратонка и я завърза, стягайки я доколкото може, малко над лакътя.

И избяга.

---------------------------------------------------------------------------------------------

„Днес бе открито тялото на шестнадесетгодишно момиче, в близост до паркинга на блок …, в квартал ……. Трупът бе намерен близо седем часа след кончината, аутопсията потвърди смърт в следствие на свръхдоза, но по тялото ясно се различават следи от системен побой и насилие. Не бяха открити документи и няма пуснати молби за издирване, които да отговарят на описанието…”