Графична линия
и щрихите от дъжд
по кредата 
на огледало..
за отражение 
на осветени връзки
между останало
от геометрични фигури
на мисли, 
окръжности в понятия,
квадрати – непонятност
и правоъгълни желания,
забодени от ъгли на 
изострени триъгълници
от движение…
Несиметричност
от вървеж в обратното,
достигане на локвите
и светлина от стаите
в очакване за спирки…
Чадърите превръщат
миговете си на фарове
и в смесица от кратки 
изблици на цветове,
от неспокойствие 
на дневни булеварди,
излишества от някакви мечти,
възседнали коне на гордост
или кози, възкръснали
през нея в гордостта
да са достойнства,
излитат да се търсят още…
Като вали в неоново,
особено като е вечер,
цветята от откритите отново цветове,
се сменят 
в последователност от малък,
принадлежал на детството калейдоскоп…
а стъкълцата правят 
фигурите на огньове,
завесите на сцената,
в която е запален 
факелът на нас,
като танцуваме живот
и избледняваме в звезди,
щом дойде нощ…
и всяка от планетите
оставя сянката на пеперуда
от сънуване
и лъч, по който да достигне
в утрото звука от кукуригане…
нали това е предизвиканото
от мисълта за първото?…
Как хубаво е детството,
защото спомня цирк,
и светлините от лъчите,
превърнали паважа
от светлина за осветяване
във правите под купол
и времето за представление,
та да съвпадат с тази вечер, 
в чакане под дъжд…
Безкрайни прави,
успоредни, без пресичане
във времето…
в играта на изстиналите фигури,
в очакването си за сбъдване 
на представление,
но някъде,
където може да е утре
и без да има нужда от представяне…