Нощите понякога изливаха тъга,
друг път ме завиваха с коприна.
Мечтата ми да мина под дъга,
така остана в мен, не си замина.

Във тъмното откривах светлина
такава странна - пъстроцветна.
Притеглена от твърдата земя
не полетях, отлагах все за сетне.

Променях се със смяна на сезони,
но всичкото от себе си не дадох.
Сърцето имаше неписани закони,
запазих ги дори да трябваше падам.

Дали вървейки отминала съм ъгъл,
зад който скрита е била усмивка?
Или вървенето така ме е подлъгало,
че не видях щастливата отбивка?

Въпроси - кръстопътища им викат.
Един живот едва ще стигне да узная,
къде са живите води, които бликат
и на незапочнато дали била съм края.