Вече няма смисъл, щом всяка дума,

ти е трудност, щом не искаш и да знаеш,

как преминал е деня,няма да ти казвам.

Мога и така, ти така избра.

Все още ме интересуваш,

колкото и да отричам.

За обич май не те обичам,

ти не заслужаваш,

можеш само да раняваш.

Свикнала съм с теб,

привикнах с всичките ти грешки.

Прощавах ли, прощавах, ала до кога.

Ще дойде време, в което ти ще страдаш,

а аз пък ще греша, ще ми простиш ли?

С твойта мъжка гордост, не не ще простиш.

Защо пък аз жената вечно трябва да съм,

мила и добра, всичко да прощавам,

та дори и непростимата вина.

И какво трябва да си премълчавам.

И защо, заради теб, заради мъжката ти гордост.

Не мога, чашата отдавна ми преля.

Да обичах те, така било е някога,

сега я няма любовта,ти отдавна я прогони

и не ще се върне тя.

Ако плача, това е от обида и от болка,

от твоето пренебрежение и подигравката,

че съм жена, да жена съм и съм горда от това.

Силна съм, макар да съм уж по-слаба.

В трудните моменти бях сама, жестоко падах

и изправях се след това.

Срещах се дори и със смъртта,

но тя се уплаши, просто видя,

че не съм се предала и няма да и се дам.

На теб също, така че мисли му.

Дали така ще продължиш

или нещо в себе си ще промениш.

Давай не губи време защото

ще изгубиш мене.