Когато болката е най-силна
и думите изпълзяват от сенките,
бледи и замаяни,
търсещи слепите си очи,
търкулнати по съня на луната.
Ще прогледне ли утрото,
ако зората силно изпищи
и първият слънчев лъч
прокара лъка си по грифа
на хоризонт-цигулка,
забравила пръстите
на облачните дни?!
Тази музика кара
да се гърчат в мен
беззъбите змии на
прокълнатите ми мечти
и да напяват в транс
черномагийни заклинания.
Кой казваше, че няма да боли?
Че болката има дъно
и повече надолу не може .
Може.
И още ...
и все така ...
и докога ...
Черна вселена
от кървава светлина
сълзяща по стените
на времето.
Превръщам се в квазер
и поглъщам собствената си душа.
И спомените,
и надеждите,
и мокрите капки на дъжда,
избягал във вакуума,
за да не го намери пустинята
и миражите й да се превърнат в цветя....
Когато болката е най-силна...
просто минаваш отвъд
и отново се раждаш -
новоизлюпена пеперуда
от изсъхналия пашкул
на вечната човешка самота.
Когато...?!
Завеса...
Финал...
Аплаузи ?!
Не!
Тишина.