Страховете са слабост, а слабостите гнетят човека. Те го поставят в ситуации, които прoтиворечат на интересите му и го задушават. Страховете в известен смисъл ни поставят в окови, поради честата невъзможност да се справим с тях, т. е. те ни ограничават.

Оттам ние , в повечето случаи, си набиваме комплекс за малоценност, който пък води до страх от другите. Аз-ът не познава своите ценности, и затова се страхува от хората около него; той е лабилен, неуравновесен. Човек, който не осъзнава качествата си и способностите си е по- нещастен (а и оттам малодушен) от този, който е останал недооценен от другите. Страхът Аз-ът на слабия характер да не се внедри в обществото довежда притежателя му до отчаяние и безличност.

В основата на философските разбирания за страха стоят два типа такъв-предметен и екзистенциален. Състоянието на страх в дадена ситуация винаги е било съпровождано с ограниченост и известна нерешителност по отношение на действието. За страхливеца светът е заплаха, а за безстрашния човек – предизвикателство.

Реалността плаши страхливеца. Той е свикнал да преувеличава идеята за света и сам да си създава потенциални каплахи. Неизвесността плаши човека, а тя е нещо неконкретно, необразно. Хората свързват конкретни образи, към които изпитват страх с въобржаема недействителност.Това явление в терминологията на Имануел Кант се нарича ноумен, т. е. нещо, за което мислим, но неможем да го характеризираме и то си остава като празно понятие. А когато не можем да дадем име, на един предмет, то ние се страхуваме от него, а страхът от името увеличава страха от нещото (предмета), и в повечето случаи той е неоснователен.

Предметния страх свързваме с конкретни, образни ситуации, които ни плашат. Той е моментен, по- лесно преодолим и породен от действителен застрашаващ ни субект. При него човек изпада в две възможни състояния. В първия случай ( на силния характер) той запазва самообладание и чрез самовнушение се опитва да добие смелост. Във втория случай (на слабия характер)той не издържа на атакуващата го заплаха и се предава на страха, без да е могъл да му устои. И в двата случая водеща роля играе самовнушението. Образно казано, то е нож с две остриета- ако си прототип на силния характер, то мойе да те спаси. Но ако слабия характер е твоето второ Аз, то ще те погуби. И все пак, справянето със страха зависи до известна степен и от личностните характеристики на човека. Те най ясно си проличават в екстремални ситуации.

Екзистенциалния страх се изразява в това , че човек се оказва в дадена ситуация, която пряко или косвено засяга неговото съществуване.

В днешно време идеята за свръхчовека е по-актуална от всякога. Свикнали сме да се чувстваме силни, недосегаеми, безсмъртни. Смъртта сякаш е нещо, което не може да ни се случи, тя отнема живота на Другите, не на Аз-а.Човек все- повече свиква да живее с мисълта, че ще живее вечно, че е изключителен. Смъртта е крайна дестинация, която не се вписва с нашите интереси. Ето защо, когато се озовем в екзистенциална ситуация, или по- скоро състояние, ние се превръщаме в човек, у когото липсват воля и интереси (пълна апатия). Ние живеем в едно празно съществуване, лишено от цели и смисъл. Чувстваме, че смъртта е по- близо от живота, но не сме съгласни с нея, не искаме да й се предадем. В такива моменти си задаваме основните въпроси за живота, търсим дълбоките корени на нашата същност.

Страховете ни потискат. С тях сме слаби, но чрез тях имаме възможността да станем силни. Да се преборим със себе си, да посрещнем смъртта като приятел, като си подадем ръце.