Колко е тихо, страшно и черно,

как страхувам се да пристъпя напред…

има в мрака нещо нередно,

нещо, превръщащо слънцето в лед.

И от една смела постъпка,

пристъпих тихо и плахо в нощта,

прободе ме една болезнена тръпка

и бавно угасна свещта.

Мрак! Пропадам отново,

пак паднах аз в този капан,

сърцето не беше готово!

А пак залято е от катран…

И ето мрака на хората,

онези, на които безброй пъти сърцето си дадох

появява се вече умората,

сърцето отново предадох!

Колко пъти казвах си в мрака,

аз няма да влизам и не ще се дам,

едно сърце тъй колебливо чака,

но няма как да излезем от там!

Какво тъмна и страшна бездна!

Страхът изчезна, покри се..

Небето тук е беззвездно,

луната също избяга – скри се.

Тази бездна са хората,

сърцето и душата ми на тях се дадоха,

те бяха ми опората!

А ме предадоха...

Пристъпвам крачка напред,

някой и сърцето ми стъпка на прах,

някой превърна душата ми в лед..

А толкова истинска бях!