Заспиваш и идва краят на поезията.
Правя опити да опиша ехото на мечтите ти.
Разсейваш ме дори докато спиш.
Мислите ми се блъскат със сънищата ти
и листите остават празни.
Като погледа, с който те гледам.
Като литературата, когато ти не си в нея.
Като любовта, когато не я споделяш.

Няма повече поезия.
Тя се ражда от погледи.
А нашите са прозрачни.
И се сливат.
Не мога да пиша, без да гледам...
Ще чакам да се събудиш и ще ти посветя нещо.
В проза-
ти приспа поезията.
След като я създаде в главата ми.

Дойде бенефисът на поезията.
С настъпването на нощта.
Със заключването на пощенските кутии.
С твоето заспиване.
Още щом ти казах, че ти си поезията.
Уплаши се да не би да те напиша.
Без да разбираш, че вече си написан.
И не от мен.
Защото поезията се пише сама.