Самотата ме пречупва.
Минутите минават като векове.
И камък пак сърцето ми затрупа,
защото няма те до мен.
Може би ти съжаляваш,
че си ме намерила такъв,
но за мен човек любим оставаш
и любов, но и приятел пръв.
Благодаря ти, че не криеш
нищо, никога от мен.
С това съмненията ми отмиваш
и ме притежаваш с всеки минал ден.
Но защо ли да мълча,
че обичам те отдавна,
че се лутам и стърча
щом не си в стаята ми празна.
Не искам без тебе мило,
ти казвам за пореден път.
в мене има нещо диво,
но към тебе нежност за мигът.
Но за кой ли миг ти пиша,
като с тебе са милиони?
Може би за този, в който с тебе дишам
и пренебрегвам всякакви закони...
И на кръст да ме разпънат,
вместо кръв ще чувствам твойта длан.
Всички болки в мене ще потънат,
защото не остана само блян.
И дано съдбата или орисница една
да ме осъдят на безкрайност с теб.
Дано да го направят за мен и за жената,
която нивга не излезе от моето сърце.