Избягах си от делника...

прииска ми се изведнъж

да вляза в тайната на музика...

Прибират ме извитите витражи

и още от вратата ме извеждат

към френската известност,

Айфелова кула...

в спокойствието на следобед

и с шарената сянка

на случаен минувач и неговото куче,

и тя, с която всяка от стените в бяло

не е сама, когато ти вървиш...

Не бързаш

и не можеш, поради това

да закъсняваш...

В метрото е прохладно,

защото няма много хора в този час...

И кафенетата са празни...

едно очакващо звучи из тях и джаз...

като разглеждането на изложба

или като завършването на ескиз

върху салфетка –

бутилка минерална и солница,

под чашата ти за кафе

с единственото отражение

на бялото отвътре,
върху блестящата повърхност...

като дъждовни капки върху тел,

които се споглеждат

и отразяват светлината,

а после се запазват

в своята наситено прозрачна плътност...

като вечерен трафик на коли

през мост над Сена,

потъваща полека

в своята мъгла от свежест...

или като етажи в супермаркет,

когато свършва тяхното работно време...

или като разходка нощем

по невъздържано самотни улици,

потънали в мечтание на откриватели

за свои нови архитекти...

или като завой на улица,

преляла от приглушената сянка

в плисналата светлина на булеварда...

или като афиш за представление,

отминал днес, защото бил за вчера...

и като стълбище,

издигащо нагоре твоя поглед по спирала,

за да опре във паяжината прозорци,

най-отгоре, в покрива...

и като нощ, която чака светлина на фарове...

и като всяка от алеите на парк,

която чака край...

Не е ли отморяващо като избягаш?!