Сутрешен летен вятър гали косите ми.

Аз безмълвно гледам цветята пред мен.

Навлажнява росата даже очите ми,

а аз толкова страх в себе си виждам-силен,непроменен.

Страхувам се истината да видя,

жадувам да кажа,че сън е било.

Но виждам само сянката бледа,

споменът,тласкащ ме към самотно легло.

Лежа замислена за безбройните грешки,

които прави всеки в живота си.

Колко радост пропускаме-веселие,смешки,

заети да слушаме гласа на сърцето си.

Защо щастливи сме,а после страдаме?

Защо толкова съдници казват,че няма Любов.

Защо добрите момчета забравяме?

А помним тези,разбили ни сърцето,цял живот.