Душата ми стена е, 
стена от звуци
и от подземия,
и от вселени,
и от галактики,
отворени души към нечие страдание,
за да покрият светлините
от пулсиращите тишини…
И концентричните ни кръгове 
за двойки доближаване…
и тръпки по отблясъци 
от правилни искри на напрежение,
веднъж преминало последователно
по вдъхновението...

твоето... от кръговете... 
и по звуците от струни 
на заплакала цигулка,
която иска да разкаже свой живот… 
и той е заедно със твоя…
Не го прекъсвай, моля те!...
Оттук започват нашите вълни…
от най-дълбокото изплуват бавно
талазите са правилни,
но са от отзвук  на сонари…
водата прави влизането по-изместено,
то е като орфеев напев, но от пещера,
в която музиката следва сталактитите
и свири по кристалите от тишина,
в най-здрачният и завладяващ,
приказен акорд от сънища…
В недра на пеещи от звуци пещери
остават светещите краища, 
през влезлите в средата на лъча отвори…
провират се дълбоки,
ненаситени от излизането звуци…
едно трептене от прелюдия към вятър...
отваря се приемане…
квадрат от някаква наситеност
между изсвирена във стая,
придобита, относителна прелюдия,
слоеве от тъмно,
нямо и вглъбено,
в носене на най-потребно…
заедност от тишина…