Аз стоях на леглото си будна,

и по мойте чаршафи атлазни,

не заспивах, а чаках Любимия,

и чаршафите с рози покрити

и ухание древно на мускус

те очакваха с вярност любими,

но Те нямаше...

Само просторът,

ме намираше

с гордост вечерна.

Ще намеря Любимия рекох

и нахлузих сребристите чехли

и халата копринен завързах,

да Те търся по тез калдъръми,

между кули от твърдо желязо,

и избликнала в пръски фонтани,

между сгради с фасади и скулптури,

между лъскави нощни витрини.

Вред свестяха безбройни тролеи

и таксита и жени като пеперуди

висяха на спирките.

Бе студено, но аз не се спирах

и аз питах за Теб всеки срещнат.

Как обича душата Любимия и го чака без сън

и с фенера напълнен със масло,

пита всички пътници:

"Где си? Тези спирки,

безброй коловози,

ребрата на Стария град,

чака тя отмаляла за нежност,

закрила,

и макар, че вали, не и е студено,

а гори като огнена факла,

и се блъска часовник в сърцето и,

и диво брои от минутите,

като хищна вълчица се взира,

да брани свойто съществуване.

И като малко отминах,

ето в далечината Любимия

с кървави дрехи,

с нацепена кожа,

с прободени длани,

издран от очакване,

чакаше мойте ръце ...

Чаршафа ми бял с

кръвта си да изпере и

с дъх на позлата да

избродира думи на Вечен

Живот.

Златен часовник постави

над старата кула

и Златен дъжд заваля над

Стария Град.

Облече реброто му бяло,

в нова Нетленна премяна.

Алелуя запя,

в каляска със седем коне се

отвори врата от злато ковано.

И в злато опъна се стария мост

над реката от злато.

И свита засвири, за да посрещне

славата на моя Любим.

Аз съм Кралица,

аз те посрещнах в твоята мъка,

вземе ме в Твоята слава!