И тласната от тъй далечен спомен,
към безизвестното вървя,
и търся брод в света огромен,
уж цяла съм,а пак кървя.
Кървят напук тежките ми рани,
по-трудно от външните излечими,
търсят нечии топли, нежни длани,
до скоро тъй неразделими.
И спомен тежък пак раната отваря,
без нея до сега тъй лесно си живял,
тя много трудно се затваря,
когато с нечие сърце си поиграл.
Нима не виждах аз, че наранявам,
скъпите за мен неща,
защо не спрях, сега горчиво съжалявам,
за дни променя се света!
Как всичко имах, всичко в миг изчезна,
в бездънна яма от сълзи,
сега тихо, скрито чезна,
страхът все по-бързо почва да пълзи.
Това е края, нима с добро не ти останах?
Нима раних те тъй силно аз?
Но както ти в мен,аз в теб останах,
дори никога няма вече нас.
На всеки следващ същото аз ще говоря?
Нима ще лъжеш всяка следваща и ти?
До деня,когато раната отворя,
и пак ще бъдем Аз и Ти.