Бях сълзата в очите си…

Горях за болките на другите…

Унижавана, сама в мечтите си…

Болеше… дори още боли…

Наричаха ме Никоя…

Бях единствено Лъжа…

Наричаха ме Нечия…

Какво от това?

Не бях... нито Никоя… нито Нечия...

Бях себе си и страдах… от тази истина...

Бях… минало… бях… болка…

Бях… себе си… Бях… и не се предадох!

 

Сега съм… пак аз… но по-отраснала…

По-зряла... и с повече проблеми…

А раната на сърцето е зараснала…

С надежда за бъдеще... без лъжи и измени…

Сега съм… себе си пак…

И наричат ме Негова…

Защо точно негова сега?

Наричат ме просто Сълза…

Такава съм била…

Аз съм… Себе си докрай… оставам…

Не съм собственост…

Аз съм… такава… с детска душа…

 

Ще бъда… ангел може би…

Със снежно бели криле...

Ще бъда... пак себе си…

Ще летя из алените поля…

Ще бъда... с ангелска усмивка може би…

Ще успея… да свикна с промените…

Ще бъда обичана може би…

И някой ден ще дойдеш сигурно ти…

Но помни... очите ми… какви бяха… какви са...

Пълни със сълзи…

Ще ме наричат Усмивката, която е себе си…

Аз ще бъда… всичко, което ти НЕ си!

Аз бях… Аз съм… Аз ще бъда… в твоите несподелени мечти!