Бях на деветнадесет. Тъкмо приключих с четенето на темите си за кандидат-студентските си изпити. Здрачаваше се! Картината на вън беше неописуема. Лятото в моя роден град е прекрасно, а залеза още по прекрасен. Слънцето вече се скриваше, а в небето се виждаха розовите и лилави очертания над неговия ореол. Няколко облачета се виеха, като вълни над Слънцето, което с последните си лъчи ми даваше от своята неизчерпаема енергия. В небето вече се виждаше първата от всички звезди. За момент се обърнах към нея и съзрях, че не ми изглежда на вечерницата. Тя светеше твърде ярко и като че ли се движеше съвсем незабележимо. За да проверя дали това наистина е тя, реших да изляза на терасата и да я погледна по от близо. Затворих синия си учебник по биология, събрах листите на куб, на които съм писал и ги хвърлих на голямото си легло. Запътих се към кухнята ни, където се намира и терасата ни. Намирахме се на първия етаж и аз едва ли щях да видя много от тази необичайна за мен звезда. Все пак се шмугнах на бързо в кухнята, където сестра ми ядеше кайсии.

Погледнах я. Тя беше същата, все така слаба, с изпито лице като на пушач, макар никога да не беше слагала цигара в устата си. Ръцете и бяха два пъти по малки от моите, въпреки, че на възраст беше само с две години по малка.

– Как е, а? Хапваш ли?

– Да!- отговори ми тя и добави. – Ти свърши ли да учиш за днес.

– Мисля че да.

– Значи мога да отида в другата стая и да си надуя музиката.

– Ама не я усилвай до край, чули!

Сестра ми грабна още една, две кайсии и се прехвърли мълниеносно в другата стая, там където държахме музикалната ни уредба.

Излязох на терасата. Беше Юни месец. Жегата веднага ме удари. Влажния морски въздух се залепяше по тялото ми. Бетоните плочи се бяха нажежели, както всяка юнска вечер. Бяха топли и отдаващи енергия дори и през нощта. Терасата ни беше остъклена, а на прозореца на кухнята бяха наредени множество градински цветя, които раснеха в саксии на терасата. Взех пълното шише с вода и ги полях едно по едно. След което оставих шишето върху едно малко столче на терасата и се загледах в онази звезда там в небето. Все още не бяха се появили и другите звезди, но луната започна да се вижда. Днес щеше да има пълнолуние и целия и диск, щеше да огрява нощната земя.

Гледах към звездата. Тя все така си се движеше, неусетно. Когато я огледах по внимателно, небесната чудноватост сияеше. Искаше ми се, да я видя по отблизо. Но не можех! Единственото което ми оставаше, беше да мога да я зърна не от блока си, а от по високо място. Това място можеше да е само на хълма на високото. Но за целта трябваше да извадя велосипеда си, за да достигна до върха на хълма.

В следващият момент мислите ми бяха отвлечени от зелената трева. Пред блока тя достигаше почти метър височина. От нея се виждаха само три дървета с човешки ръст. Това бяха малки елхи, засадени точно между двата входа. Точно пред мен се издигаше другият блок. Само на двадесет метра от мен беше другата тераса от която хулигански се провикваше някакъв младеж и подсвиркваше на минаващата под терасата му брюнетка, може би на неговата възраст. Точно пред входа ни беше направено стълбище, тъй като блока ни се намираше в долната част на хълм, който се спускаше надолу чак до блатото. То граничеше и с най- големия язовир на страната ни. Гледката към тях също беше невероятна. Папурите се издигаха на повече от човешки ръст и се простираха точно на брега на блатото. Не веднъж със своите съученици бяхме ходили на риболов. Тогава за нас, това беше истинско приключение.

Някакъв ужасен писък на дете смути моите мисли и аз отново се загледах в небето. Все повече тъмнината надделяваше над светлината. Нощта бавно, но сигурно се спускаше над морския град. „Трябва да си взема колелото и да отида на върха на хълма” си казах аз. И така и направих. Слязох по стълбите през входа и се насочих към ламариненият гараж, където стоеше велосипедът ми. Точно сега гумите му бяха напомпани и беше много по – приятно да се кара на свечеряване, заради прохладното време.

Качих се на велосипеда и казах на баща ми, че ще се върна след около час. Потеглих с мисълта да стигна колкото се може по- бързо на хълма, за да мога да зърна тази необичайна звезда. Пътят ми минаваше по тази част на квартала, от която се виждаше морето. Сега то беше осветено не в сини окраски, а бе тъмно, а водата се виждаше благодарение на светлините от корабостроителницата. От далеч морето изглеждаше страшно, някак си необятно и безкрайно, сливащи се с небето над него и като в едно те сякаш рисуваха една и съща картина. Цветовете им вече избледняваха и потъмняваха все повече, заради настъпващата нощ. Насочих се към хълма по главния асфалтов път. Карах все нагоре и краката ми все по трудно можеха да се помръдват. Хълмът започваше с широко поле от жълтеникава трева, а само на няколко места имаше няколко дървета, вече прецъфтели и не много високи. От там започваше боровата гора, през която трябваше да мина, за да стигна до върха на хълма. Точно по средата на пътя се намираше една малка чешма. Старите хора казваха, за нея че водата е лечебна и има свойство да лекува множество болести. Аз не вярвах на тези измислици и си пиех водата като обикновена минерална вода. Пътечката през която минавах на времето не беше асфалтирана, но сега имаше твърда постоянна настилка и колелото се караше много лесно. Наклонът не беше толкова голям и можех лесно да въртя педалите по този участък от маршрута, без да се задъхвам. По пътечката минаваха много хора, повечето от които бяха млади влюбени двойки хванати за ръце. Те се гледаха и целуваха и не виждаха, че минавам и много често ми се налагаше, да ги заобикалям. Към края на пътечката младежта намаляваше.

Навлязох в боровата горичка. Там пътечките започваха да криволичат нагоре с доста по голям наклон. Ставаше все по трудно да карам колелото си и на места ми се налагаше да слизам от него и да го бутам по стръмното нагорнище. До пътечката растяха множество шипки, белите им цветове напомняха на малки розови цветове. Ниско сред тревата пък бяха цъфнали и лайката , както и Камшичетата, някой еньовчета и други по малки и ниски тревисти видове. Боровите дървета все повече намаляваха нагоре и се заменяха от естествено прорасналите Летни дъбове. Високите дървета се извисяваха с два до три човешки ръста и пазеха сянка през лятото на по ниските цветя и малките животинки които щукаха сред храстите. Чуваха се щурците. Те вече бяха почнали да пеят своята нощна песен в един такт. Множеството гущери препичащи се през деня на жарките лъчи на неуморимото Слънце, сега шмугваха дългите опашки в процепите между камъните. Бухалите и Совите заизкачаха. Сега беше техният час. Сред храсталаците имаше достатъчно храна за тях. Сред клоните на едно от дърветата ми се стори, че видях дори и катерица. Рунтавата и опашка се скри за секунда , след като усети, че я наблюдавам. Малко запъхтян, но вече виждах края на моето малко пътешествие. След боровата горичка и дъбовите дървета се озовах на една поляна, от която можех да продължа по другата част на боровата горичка, или да се изкача нагоре по голия хълм. Трябваше да продължа нагоре по голата трева и да достигна до върха на хълма, от където щеше да се разкрие невероятна гледка не само към града и квартала, но към морето и необятния космос.

„Е стигнах най – после” казах си на ум. Гледката беше неописуема. Градът се виждаше със хилядите блещукащи светлинки, виждаше се кварталът ми, както и езерото, блатото и част от язовира. Виждаше се и синкавото море, което все повече потъмняваше. Последния лъч светлина угасна. Слънцето се скри зад хоризонта на запад и остави след себе си само красивата и пъстра картина от огнените цветове и сумрака на изток, който се смесваше все по тъмно синьото, с мрачно черното. Първите звезди вече започваха да блещукат, но най- ярката в небето не можеше, да не ми направи впечатление. Вгледах се в нея и видях как синее. ”Но звездите не са сини”, казах си аз. „Поне не са сини от тук. Не може да ги виждаме сини”. Нещо не беше на ред и аз бях убеден в това.

Звездата все повече се приближаваше. В първия момент си помислих, че може да е някакво метеорологично явление, но след това реших, че може да е падаща звезда. В същото време във храстите започна нещо да шуми. Там сред храстите беше много тъмно и нищо не можех да видя в първия момент. След което започнаха да светят. Но не светеха те, а беше нещо като топче. По скоро сфера, която светеше в бяло. Първоначално се стреснах и се качих на велосипеда си. Сферата обаче се помръдна. Беше не по голяма от кълбо прежда. След което се извиси над храста и освети цялата поляна.

– Какво си ти по дяволите. – Изругах в несвяст от гледката.

То започна да бучи. Не разбирах, какво е това нещо. Помислих си, че може някой да си прави майтап, но майтапът ми се стори твърде необичаен.

– Не приличаш на светулка, не си нещо което съм те виждал- произнесох отново на глас. – Да не би да идваш от космоса?

В този миг посочих с пръст нагоре и видях как звездата вече е станала голяма колкото луната синя и ярка. Докато гледах това явление ярка светлина ме заслепи и нещото профуча над мен.

– Чакай, къде отиваш. – Извиках аз в сумрака и тишината.

Видях как светещата сфера се отдалечава надолу по хълма. Яхнах велосипеда и започнах да преследвам нещото. Покрай мен големите храсти ме жулеха по краката и ръцете в тясната пътечка. Започна да се стъмнява и ми беше все по- трудно да се ориентирам. Спускането по стръмнината започна да свършва, когато пред мен от едната ми страна се появи нещо като пропаст. По късно разбрах, че това е кариера за чакъл и пясък. Минавах през скалист терен и цялото ми тяло се друсаше. Натисках спирачките, но надолнището беше толкова голямо, че не можех да усетя, дали спирам, или продължавам да се спускам без никакво съпротивление надолу. Изведнъж отправих поглед напред и видях пред себе си цялата и равнина. И преди съм я виждал, но на светло. Тя прилича на жълтеникава плоска баница, цялата без нито едно хълмче, чак до село Полски извор. Сега обаче беше сиво черна и почти нищо не се виждаше от нея. Наближих бялото кълбо и отпуснах ръката от спирачката, за да го достигна. Изведнъж пред мен се появи нещо прозрачно. Подобно беше на вода която виси във въздуха. По повърхността й, имаше вълнички, или нещо подобно. Най- много наподобяваше на локва, която виси на стена и в която малки деца са хвърлили няколко камъчета в нея и са се образували малки вълнички. Насочих се право към това нещо. Светещата сфера изчезна от погледа ми. Започнах да набивам спирачки, но нещото наподобяващо вода ме погълна, както голямата риба погълва малкия червей.

Затворих си очите само за един момент, а след това вече се търкаляха заедно с велосипеда в някаква жълта трева. Беше странно светло.

– Какво стана? Ехо има ли някой наоколо? Къде съм?

Произнесох на тези думи на глас. По онова време беше модерно, да се носят часовници. Усъмних се колко е часа, защото беше светло. Погледнах часовника си, но беше спрял, точно в полунощ. „Странно” помислих си, „моя часовник е електронен и не спира”.

Небето беше цялото осеяно с плътни пухкави като памук снежно бели облаци. Нямаше нито слънце, нито луна, но беше светло като през деня. Нямах обяснение на това което ми се случи. В главата ми за момент се прокрадна загадъчна и мистериозна мисъл. „Ами ако са ме отвлекли извънземни. Не би трябвало да се намирам на това място.” Около мен имаше жълтеникава трева. Напомни ми на онази, което беше в равнината. Обърнах се и в далечината съзрях езеро. Кристално чистата и синя вода ме озадачаваше. Беше твърде далеч, за да се уверя, че това не е халюцинация, а е истинско езеро. Но езерото също ми напомняше на гледката, която виждах от хълма. След което се огледах и видях в далечината нещо което наподобяваше него. Беше зелено и пъстро... Отново се обърнах. Все това равно поле с жълта трева... „Много странно, защо часовника ми е спрял точно в нула часа и нула минути”...

Надигнах колелото си и отново се качих на него. Завъртях педалите. Нямаше като че ли повреда и можеше да се кара. „Трябваше да разбера как и на какво място съм попаднал.” Започнах да карам в успоредна посока на вече далечния от мен хълм. Помислих си, че ще е добра идея ако се добре до село Черни връх. Предположих, че онова нещо там ме е метнало през времето и пространството, но за щастие на близко разстояние и, че ще мога благополучно да се прибера до няколко часа. Оказах се прав за селото. То беше в далечината и досущ приличаше на Черни връх. Дали обаче беше това село? Щях да проверя едва след като достигна до него. Сред жълтата трева се чуваха странните звуци на среднощните щурци, ала такива нямаше наоколо. Бавно се приближавах към една от къщите, когато излая куче. В този момент погледнах към часовника си. Все още беше спрял. Пред мен се появи едно злобно куче. Наподобяваше на породата доберман. Беше ми се озъбило. Опитах се да го заобиколя и да достигна до оградата на най- близката къща.

Пред мен имаше една едноетажна къщичка, която стоеше в края на селото. Беше на скоро варосана, защото искреше белия цвят на варта под прозорците. Керемидите бяха пурпурно червени сложени като мозайка една до друга.

Спрях с велосипеда и се покатерих по не високата ограда. Прехвърлих се от другата и страна, а кучето ме лаеше от вън. Намирах се в малко дворче засято с чесън, лук, чушки и няколко тикви. Отидох до вратата и почуках. Никой не ми отвори. Забелязах, че вратата е леко отворена и я бутнах, за да вляза вътре. След като надникнах, пред мен се разкри малко коридорче, където бяха разхвърлени много чифтове галоши и гумени ботуши.

– Ехо има ли някой тук? Просто искам да узная колко е часа и да вземете кучето си, за да мога да си тръгна. Ехо има ли някой тук?

След това се чу нещо като вървене от някоя от стаите и накрая се отвори една от четирите врати. От там се показа стар човек с малко брада- напълно бяла и побелени коси. Скулите му бяха изпъкнали, очите му бяха хлътнали, а гушата му беше силно провиснала надолу.

– Кой си ти?

Каза той и ме погледна с орловият си поглед. Аз преведох глава и започнах:

– Аз не съм крадец, ако това сте си помислили. Просто вашето куче от вън ме залая и ако е възможно да го приберете, защото ми се струва много настървено. И след това бих искал да разбера колко е часа, защото моя часовник е спрял.

Зад белобрадия старец се появи една стара жена. На вярно това беше неговата съпруга. Тя не го назова по име и попита.

– Кое е това момче, какво иска от нас?

– Иска да си махнем кучето – отговори и старецът.

– Но ние никога не сме имали куче.

Аз недоумявах и попитах:

– А защо това куче стоеше пред входната ви врата и след това ме нападна? Не може да не е ваше куче, ако не е ваше защо стой пред вратата ви. Или може би ще ми кажете, че е на съседите ви.

– Ние никога не сме имали кучета в нашето село. – Каза убедително бабата.

– Е това вече напълно не го вярвам. Няма село без кучета. Освен това какво е това което ме залая? Елате от вън да го видите, че стой пред вратата ви.

Те ме последваха, но от кучето нямаше и помен, не се чуваха и страните звучи от щурците.

– Ние с бабата не виждаме никакво куче. Нещо май ни мамиш?

– Не може да бъде. Като че ли преди малко имаше едно огромно и свирепо куче, приличащо на доберман, което лаеше след мен. Е добре де... А тогава може ли да ми кажете, колко е часа и след това ще си ходя.

– Часовника е в дневната, ела да видим колко е часа, щом настояваш.

И така те ме поканиха, двамата непознати старци в дома си да видя колко е часа.

Влязох в стаята. Тя беше толкова старинна, че направо се зачудих дали живея в двадесет и първи век, или в средновековието. По средата на стаята имаше голяма дървена маса с орнаменти, вероятно от орех. Зад нея се намираше едно голямо дървено легло, застлано с цветна и пъстра черга. Подът и стените също бяха застлани с пъстри черги. В дясно се намираше старинен часовник с куковица.

– Ето виж колко е часа. Точно дванадесет часа е! Винаги е дванадесет часа, просто не знам защо ме питаш колко е часа?

– Винаги- озадачих се?!- Невъзможно е, винаги да е толкова.

– Ти да не би да не си от тук? – Попита ме съвсем отчетливо старицата.

– От тук съм, от града.

– Е значи знаеш, че тук времето винаги е спряло.

– Времето винаги е спряло!? – Повторих думите и без да се осъзная. – Как така? Винаги ли е било спрало.

– Не, седни, ще ти разкажа.

Двамата старци седнаха на леглото, а аз срещу тях на един стар и дървен стол без облегалка.

– Преди много, много време, времето все още съществуваше. Тогава тъмните сенки, същества от друго измерение кацнаха на земята. От тогава времето е спряло и не се движи. От тогава те бродят на земята и изпиват душите на хората. Хранят се с духовната им енергия. Никой не може да ги убие, защото те са сенки, тези същества нямат пощада. Възможно е кучето, което си видял да е превъплащение.

Това ми звучеше твърде фантастично, но беше единственото обяснение за нелогичната последователност на събитията. Мен обаче друго ме вълнуваше в този момент. Как така съм попаднал на това място. Следващия ми въпрос към старицата беше:

– А коя година сме сега, ако мога да попитам?

– Годината е 2003-та.

Странно, годината беше същата в която и аз живея. Това означава, че тези същества не са ме прехвърлили през времето и пространството, а се случило нещо друго. През главата ми мина дори мисълта, че съм бил прехвърлен в друго измерение.

Старата жена продължи да обяснява.

– От както те са дошли е тази година, но времето е спряло. Ние не остаряваме. Освен това никога няма нощ. Винаги е така облачно и светло. Няма сезони, няма зима, няма пролет, само това лято постоянно ни измъчва. Няма телевизия, само радио. А по него пускат едно и също през цялото време. Като че ли сме хванати в някаква клопка.

Това беше вярно. Най- лошото беше, че и аз бях хванат в тази клопка и за сега не можех да открия начин, по който да се измъкна.

– Тихо - каза старицата. - Чувам някакви стъпки. Като че ли са от сенките. Момче ела да се скриеш под леглото, да не вземат и твоята душа. Ние ще им отвлечем вниманието.

Като че ли за момент ме хвана шубето. Веднага се шмугнах под леглото и виждах само краката на стареца и старицата. Вратата на стаята скрибуцна леко. Старицата изскимтя ”Те са”, след което вероятно сянката попита с дрезгав глас:

– На кого е колелото? Ако не ми кажете истината, ще ви изпия душите.

- На едно момче е, но то си тръгна преди малко и си остави колелото отпред къщата.

– И къде отиде?

– В центъра на селото.

– Изпийте им душата.

– Но нали казахте!

– Ние никога не спазваме обещанията си!

След което стъпките отзвучаха.

Изправих се, но двамата старци стояха неподвижно. Проверих дали всичко е чисто наоколо и отново отидох до старците. Те не помръдваха. Сякаш бяха мъртви.

– Хей, проверих дали всички са си отишли. Не са ви изпили душите. Поне така мисля.

В този момент двамата започнаха да се стапят като метал, бавно и тежко се стопиха в полутечна оранжева маса.

– О не, явно тези същества не изпиват само душите им. – Казах на глас. - Трябва да се измъкна от това затънтено село и да отида в града. Надявам се там да разбера какво се е случило с мен.

Излязох на вън и подкарах колелото си. Най- добре беше да мина покрай селото, за да не ме видят тези същества, които вероятно бяха вече в неговия център.

Движех се колкото си може по бързо. Избрах пътя който беше далеч от селото. Чух отново кучешки лай. Завъртях педалите със всичка сила и колкото се може по- бързо. В дясно от мен се разкри живописна гледка на малко езеро. Беше очарователно красиво. В ляво от мен не далеч беше селото. Излязох на главния път, а езерото започна да привършва. Зад него се виждаше красива борова гора. Онемях. Беше като в приказките. По клончетата скачаха катерички, а по стволовете на дърветата кълвачи разпробиваха малки дупки.

Селото беше вече зад мен. По пътя обаче забелязах изоставена стара дървена къщичка. Приближих се към нея и се отдалечих от главния път. Наоколо имаше само поляни, а зад малката къщичка се простираше обширна широколистна гора. Вятъра си играеше с листата и ми нашепваше нещо на ухото. Не го разбирах, но не се и престраших веднага да вляза. Оставих колелото си на няколко метра от къщата пред дряновия плет, който я обграждаше. Прескочих плета и предпазливо се насочих към входната врата. Чух човешки глас от вътре, но за да съм сигурен че това беше човек, ми се искаше да надникна през прозорците и чак след това да почукам на вратата. Снижих се, за да се доближа до един от прозорците. Опитах се, да се изправя и да видя кой е? Съвсем леко надигнах глава над рамката на прозореца. Видях силуета на човек, може би висок колкото мен.

Тъкмо бях готов да се изправя на цяло и да се доближа до вратата и да почукам, когато една ръка ми запуши устата и ме дръпна назад. Завлече ме в задната част на къщата.

Обърнах се, за да погледна кой ме завлича така тайнствено и видях, че е някакво русокосо момиче. Сега видях, на какви тънки ръце съм се дал, да ме влачат. Направо ме досрамя.

– Шшш... Тихо! – Прошепна тя, озъртайки се. – Трябва да побегнем с всички сили към гората, после ще ти обясня. В къщата ми това са сенки, превъплатени. Едвам се отскубнах. На три и започваме да бягаме към гората. Едно, две ...

И още преди да произнесе три се понесе като вятъра към гората. Започнах да тичам след нея със все сила, но усещах как тези сенки са по петите ни. Обърнах се чак когато стигнах първите дървета. След нас тичаше нещо като човек, но беше с качулка и не се виждаше лицето му. Продължих да тичам след нея. В този момент се прокрадна една зловеща мисъл. „След като те могат да се превъплъщават в хора, това значи, че може и русото момиче и то да бъде сянка и да ме заобградят.” Не и го казах, а само я попитах задъхан:

– До кога ще тичаме? Имаш ли идея как ще се измъкнем от него?

Русокоската се обърна към мен, продължавайки да тича и задъхано промълви:

– Не знам, няма изход.

В това време се спъна в корените на едно дърво и падна. Аз и подадох ръка да стане, но тя извика:

– Махай се от тук! Поне ти можеш да се спасиш, моята душа ще бъде изпита. Махай се ти казвам! Бягай!

– Не мога да те изоставя.

Опитах се да я помръдна, но не можех да я влача през цялото време. Побегнах.

– Ще доведа помощ обещавам.

Бяха последните ми думи. Виждах как сянката се доближава все повече и все повече. Впрегнах всичките си усилия, за да бягам. Изведнъж се появи пред очите ми отново онази сфера.

– Ей дявол да те вземе. Какво си ти? Защо ме заведе тук?

Краката ми вече не можеха да се спрат. Бях точно зад бялата сфера. От нищото пред нея се появи вертикално висящо езеро. Езерото отново ме погълна. Последните звуци който чух бяха на някаква птичка.

Стреснах се! Отворих очи. Лежах върху масата над която пиша. Под ръцете ми на масата бяха белите изписани листи, до тях беше синият ми учебник по биология.”Къде съм?” беше първата ми мисъл. „Нима съм си у дома”. Погледнах часовника си. Работеше. Показваше пет сутринта. Те първа се развиделяваше. Слънцето напичаше в прозорците на отсрещния блок, а те отразяваха лъчите право в лицето ми. „Нима всичко е било сън? Беше толкова реалистично.” Чувствах се доста уморен, като че ли през цялото време съм тичал. Последното което чувах, бяха птичките които пеят. След това легнах в леглото си и се завих.

Спах чак до обяд. След като се събудих питах родителите си, дали са ме виждали предната вечер, да излизам с колелото си посред нощите. Те ми отговориха, че през цялото време съм си бил в стаята и съм учел до късно през нощта, след което малко преди шест съм си легнал в леглото.

Всичко звучеше доста логично. Предполагах, че всичко наистина беше един лош сън в края на нощта. Но дали беше така. Няколко дена след случката ми се наложи да изляза със същите онези обувки, с които бях в съня си. На долната им страна обаче забелязах някаква отвратителна оранжева полутечност.

Все пак никога няма да мога да разбера тогава това сън ли беше, или истинско преминаване в друго измерение, в което времето беше спряло, а човечеството се контролираше от зли сенки.