Закрих очите с пръсти от съмнения.
Но прозират.
Извайвам статуетки-угризения.
Паразитират.

Едно мълчание копае в пръстта
дупка дълбока за съвестта
и я обзавежда.
Отпред стърчи надпис:
Забранено за външни лица!
(и по-специално надежда)

Съблякох си дрехите.
Още ми е навлечено от нечии думи.
Мразя успехите,
когато спират трафика по между ни.

Една съвест ляга в пръстта.
Няма кой да я целуне.
Едно мълчание бяга в дъжда,
пръстта кал да не стане.
Тя е сляпа, надписа не вижда,
надеждата мокра приижда...