* * *

С китайски клечици хващаш зведи,

редиш ги в чиния от черен опал,

плаче луната, както преди,

когато я грабиш без какпчица жал.

Аз не искам поднос от звезди,

аз не искам сияния в синьо

да оставям в душите им дневни бразди

и луната в небето да ме проклина...

Не копнея за оня блясък небесен

макар и взет да е той от нощта

искам само твоят огън телесен

който гори във твойта душа...

Толкова просто е, искам сърцето ти,

като онова, което аз ти дарих

и тогава звездите... в небето ти,

ще бъдат за мен, най-прекрасният стих.

Остави тези клечки китайски,

те и без друго звезите не парят

дай ми очите си - погледът райски,

сбери ги със моите - там да догарят...

Ела до мен, легни на тревата,

за хладни звезди не излизай на лов,

те са красиви, но... не сгряват душата,

искам всецялата... твоя любов...

* * *