Безсънна нощта е когато

е дълга във края на лято.

Над мене дойде светлината,

и мрак безтегловен угаси

горящата мене тъга...

---------------------------------------------

Със този свят, защо да разговарям?

---------------------------------------------

Поряза ме Луната с своя блясък

В зеницата ми капна тъмнина.

Посвирват пак щурците по перваза

И вълци вият в моята душа...

Във стаята е непрогледно тъмно.

Прозорецът – облепен със светулки.

В главата ми, небрежно се обърна

Таванът... – спуснал ледени висулки.

Аз връщах се назад – през вековете,

Летях връз птици с четири крила.

Опитвах се да видя Боговете,

Но зърнах само... смърт и тъмнина.

Във вените на страшната съдба

Оголваха се минали картини

Войни, убийства, викове, мъгла

Не даваха кръвта ми, да застине.

Опулил се - невярващ, онемял

Се кръстих, че това не е реално,

А в книгите... дори не бях съзрял

Частица от това... И стана жално...

Това ли сме? – убийци и лъжци,

Манипулатори и политици,

Безскруполни войници и крадци,

Мошенници, шпиони, еретици...

Оратори, мизерници, плебей,

Измамници, сектисти, мафиоти,

Страхливци, окупатори, злодей,

Диктатури, глупаци и идиоти...

Поряза ме Луната... и видях

В зеницата ми истината свети,

Но после падна мрак... и осъзнах,

Че този свят не беше за поети...

Във стаята е непрогледен мрак.

Прозореца светулките угаси

А белега зарастна като знак,

Изписан на обратно, по оста си!

 

 

.......................................................