Всеки ден по едно и също време на пейка в парка седяха момче и момиче. Те се познаваха отдавна, но едва отскоро между тях се зароди едно истинско приятелство. Бяха млади, току що завършили обучението си, а животът вече ги беше отрупал с проблеми.

         Този ден държанието на момечито беше по-различно. У дома тя имаше доста проблеми. Спокойният й живот се бе превърнал в ад, от който Сесилиян успяваше да се спаси само докато беше с Конар. Преди известно време в семейството й избухна скандал и отношенията между родителите й се влошиха. Но колкото и да страдаше тя не сподели с никой за това, а сега знаеше, че тази среща може би ще бъде последната - трябваше да се премести в друг град.

        - Какво мислиш да правиш утре? Бих искал да се срещнеме рано сутринта, защото после имам малко работа извън града. - Конар дълго чака отговор, но Сесилиян дори не го чу. Той се изплаши, хвана я за раменете и я разтърси.

        - Сесилиян, какво ти е? Добре ли си?

        - Извинявай, Конар, не те чух. За какво говореше преди малко?

        - Попитах те дали ще може утре сутринта да се видиме.

        - Съжалявам, но утре може би няма да съм тук. Нищо не мога да ти обещая. - изрече с последни сили Сесилиян. Много трудно й беше да се владее.

        - Защо? Работа ли имаш? Да не се е случило нещо? - Конар се притесни за нея. Страхуваше се, а незнаеше защо.

        Още не беше свършил с въпросите когато чу едно тихо „ Чао! „ и видя отдалечаващата се фигура на Сесилиян. Той не я последва, а остана да седи на пейката. В главата му нахлуха безброй мисли, които се приплитаха и объркваха...

         Всичко започна през зимата преди да свършат училище. Всеки ден след часовете те се прибираха заедно. Говореха за различни неща, но не и за любов. Тази дума те не споменаваха. Приятелството им възникна спонтанно без никой да го е предизвикал. Макар, че дълги години бяха заедно в училище едва сега те станаха приятели. Шеги и смях изпълваха времето когато бяха заедно...

         Беше започнало да се смрачава когато Конар се сепна и реши да се прибира. Вкъщи го чакаше неприятна изненада. Майка му беше с приятеля си (тя беше разведена), когото Конар изобщо не харесваше.

         - Здравей, мамо, върнах се! - но когато видя, че майка му не е сама, а с човека, когото той мразеше, процеди през зъби - Извинете прекъснах ли нещо?

         Те седяха на дивана и разговаряха влюбено. На Конар това хич не му хареса, но трябваше да изтърпи докато Ричард си тръгне.

         - Ще останеш ли за вечеря с нас, Рич? - попита любезно Джулия.

         - Ако не ви притеснявам.

         - Какво говориш? Заеш, че аз ще съм щастлива да вечеряш с нас!

         - Какво ще кажеш ти, Конар? - попита Ричард.

         - Добре, но аз не съм гладен. Бих предпочел да се прибера в стаята си, ако нямате нищо против. - беше си представил как майка му и Ричард щяха да вечерят хванати за ръце и тихо да си гукат нещо, а на него хич не му се щеше да сиде и да ги гледа.

         - Щом искаш качи се в стаята си - отговори майка му.

         Когато останаха сами Ричард каза:

         - Мисля, че Конар не ме харесва.

         - Не се притеснявай. Ще свекне с теб. След време ще започне да те харесва. - успокои го Джулия, но вътрешно чувстваше, че няма да бъде толкова лесно.

***

         На следващия ден Сесилиян заминаваше с майка си и брат си. До този момент никой незнаеше, че тя ще се мести, нито причините за това. Когато научиха, приятелите й останаха изненадани и я отрупаха с въпроси.

         - Защо не си ни казала? Кога заминаваш?

         - Днес.

         - Толкова скоро! И го казваш сега! Защо?

         - Това не мога ди ви кажа. Съжалявам, но трябва да тръгвам. Чао! - стана и се запъти към гарата, където я очакваха майка й и брат й.

         Майка й искаше да се разведе и именно затова беше и скандала преди време. След това непрекъснато се обаждаше баща й, притесняваше ги и ги заплашваше. Принудиха се да отидат при дядо й, които живееше в друг град. Там трябваше да започнат всичко отначало. Сесилиян безкрайно скърбеше, че не се е сбогувала с Конар. На гарата непрекъснато се оглеждаше с надеждата да го види, но така и не го срещна. Всичко между тях беше свършило преди да беше започнало.

***

         В новия град Сесилиян коренно се промени, имаше много нови приятели, излизаше. Животът в големия град я замая. Харесваше й, че вече няма кой да ги безпокои. От срамежливо момиче, тя стана по- уверена в себе си. И все пак промяната не беше засегнала сърцето й, където продължаваше да живее Конар. Често искаше да му пише, но нито тя, нито старите й приятели знаеха адреса му. Отначало не спираше да мисли за него, но накрая живота в големия град я покори със своя забързан ход...

        Промяна беше станала не само със Сесилиян, но и с Конар. От веселия и забавен човек не беше останало нищо. Вече не общуваше със старите си приятели. Беше се затворил в себе си и не допускаше никой да се доближи до сърцето му. Всичко това се дължеше на факта, че майка му искаше да се омъжи за Ричард. Конар се промени от момента, в който майка му каза за това.

        Един ден Джулия го извика:

        - Конар, трабва да ти кажа нещо важно. Отнася се за мен и Ричард.

        - Щом е за него, не желая да слушам нищо.

        - Не говори така, моля те! Ние с него решихме да се ожениме.Сватбата ще бъде след два месеца.

        - Не искам да се омъжваш за него! Много добре знаеш, че го мразя! Не искам, чуваш ли? Не искам! - Конар никога досега не бе викал така на майка си.

        - Конар, така ще бъде по-добре и за двама ни. Знаеш, че едва се справяме, а когато има още една заплат вкъщи ще ни бъде по-лесно. Най-важното е, че ние се обичаме. Защо трябва да проваляш щастието ми? - Сега вече и Джулия викаше.

        - Така ли?! А моето щастие? Къде остан то? Не смяташ ли, че моето щастие е по-важно? Не трябва ли всяка майка да мисли първо за застието на детето си, а след това за своето собствено?

        - Мислех, че ще ме разбереш! Вече си достатъчно голям!

      - Точно затова аз съзнавам, че Ричард не е за теб!

      - Но аз го обичам! Не забравяй това! - извика Джулия вън от себе си. - Ако това не ти харесва, иди при баща си! И без това само ми пречиш!

      - Щом това искаш, ще се махна от живота ти! - и тресна врата след себе си.

      Вървеше без да знае къде отива, нито пък къде се намира, докато не стигна пейката, на която преди всеки ден седяха със Сесилиян. Приятни спомени нахлуха в главата му. Но от тях вместо да му стане по-добре, се почувства още по-тъжен. Той не беше очаквал, че майка му ще реши да се омъжи за Ричард. Сълзи се стичаха по бузите му. Беше отчаян. Точно тогава до него се приближи един мъж.

      - Какво ти е? Защо плачеш? - тихо попита той.

      - Вас пък какво Ви интересува! Щом ми се плаче - ще плача! - троснато отговори Конар.

      - Аз мога да ти помогна. Ето вземи това. - подаде му една книга и една визитка. - Прочети я и ела при мен. Няма да си сам.

      След това изчезна бързо и незабелязано. Конар взе книгата и като на сън се прибра у дома. Джулия отново беше с Ричард и Конар се затвори в стаята си. Едва тогава се сети за мъжа от парка и книгата, която той му беше дал. Започна да я чете. Тя разказваше, че има задгробен живот, че в него всеки нещастен човек е щастлив, но трябва да умре от собствената си ръка. Това беше сектантска книга, но Конар вече не го интересуваше. Искаше да бъде щастлив и книгата му предлагаше начин да постигне желанието си. За една нощ я прочете и на другия ден намери мъжа от парка. Говориха дълго.

     - Сега вече искаш ли да бъдеш един от нас?

     - Да! - каза Конар без да се замисли.

     - Още сега ще те посветим.

     Извършиха свещения ритуал - сега вече Конар принадлежеше към сектата. Четеше книги за прераждания и какво ли още не. Голяма част от деня си прекарваше там в молитви към някакъв бог. Така измина доста време. Отношенията му с Джулия се влошаваха. Положението ставаше все по-нетърпимо. Все по-голям фанатизъм обхващаше Конар. Той съвсем забрави Сесилиян и останалите. Мислеше за наближаващия си край и за прераждането си. Накрая се самоуби.

     В отчаянието си беше потърсил помощ от сектата и тя му беше предложила изход - смъртта.

***

       Месец след самоубиството на Конар Сесилиян се върна в града, за да посети баща си и се обади на Елен, нейна добра приятелка.

       - Добър ден! Елен в къщи ли е?

       - Да. - беше отговорът.

       - Може ли да я повикате?

       - Разбира се! Елен, на телефона!

       - Един момент, мамо.

       Сесилиян нямаше търпение да чуе старата си приятелка.

       - Да! Кой е?

       - Елен, ти ли си? Сесилиян е. Радвам се, че те открих. Много исках да те чуя! Скоро не ти се бях обаждала. Аз съм при баща ми. След няколко дни ще си ходя. Ти как си?

       - Добре съм. Хубав ли е новия град? Имаш ли нови приятели?

       -  Всичко е много хубаво! Има ли нещо ново тук?

       - Незнаеш ли?

       - Какво да знам? - изненада се Сесилиян.

       - Конар се самоуби!

       Сесилиян онемя. Незнаеше какво да каже. Незнаеше какво да направи. Почувства, че пропада в бездънна пропаст.

       - Сесилиян, там ли си? Какво ти е? - разтревожено попита Елен.

       - Нищо ми няма. Добре съм. - Опомни се Сесилиян - Вярно ли е това, което ми каза?

       - За съжаление да. Аз самата бях на погребението му.

       - Но как? Защо? Кога? - с порой от въпроси Сесилиян затрупа приятелката си. Елен й разказа всичко, което знаеше.

       - Аз вече трябва да затварям, но когато дойда отново ще ти се обадя. Благодаря ти, че не скри нищо от мен. Чао!

        Сесилиян се залови за работата си и чак след един час тя се сепна. Едва тогава казаното от Елен беше стигнало до съзнанието й. Съкрушена се отпусна на диван и заплака. Беше разбрал колко много е означавал Конар за нея и колко много го е обичала. Беше прекалено късно за тази любов. дори и след смъртта си, Конар продължи да живее в сърцето й. Той беше първата й истинска любов, която уви беше закъсняла.

Цветанка Тупанска