Сфера от прозрачен полиетилен. Един срещу друг отвътре и отвън с крака прилепени откъм стъпалата има хора. Някои познавам, някои не. Аз самия съм екстраполиран няколко пъти и все отвътре. Коляното ме боли... а на война хората ги убиват. Значи съм добре. Мъча се да вървя правилно, но ми личи че леко накуцвам. Нищо - наследство от дядо ми. Песента днес е I am the one and only cant take that away from me... Искам спокойствие, но все нещо отвътре ме раздира, къса ме и сълзи избиват - не мога да ги спра. Искам спокойствие, но живота ми носи пожари. Аз ги гася, а после събирам угарките. Миризмата не ми пречи, а гледката на минало, настояще и сега е нищо... После започвам да се усещам, че се избистрям като младо вино напролет. Никога повече утайка, завинаги светло небе и криле не подвластни на вятъра, а само подчиняващи се на теб, на мен... Майната му, ще се махна нататък, ще се върна някога в друго време с други дрехи и мисли полепнали по тях. Низки страсти, низки хора, все от това бягам и когато застигат ме, откачам от яд. Бивам себе си, но не прекалявам с това, защото другите забелязват. Пия си редовно горчивия хап на несигурността. Сладки са моите си моменти - не ги споделям, те са мои, но търся си дупка в която да завра глава и да извикам:
- ЕЙ, стига ми толкова!!!
... излизам навътре и все по-надалече стигам. Откривам нови у себе си страсти. Познавал съм ги , но сме били непознати. Приятно ми е - Део, казвам аз. Прекрасно чувствам се на моя самолет.
Политам ли?
Кога и кой нареди полета?
Колко души ще взема със себе си?
Познавам ли ги?
... затегнете коланите... излитаме...