I
***2***
Момичето се казваше Катерина .Кръстили я бяха на баба и по бащина линия - Керанка.
Тя стана част от вълненията на съученичките си. Научи за любовите на повечето от тях и дори започна да се радва и страда заедно с тях: за срещите им, за събиранията им, за вечерните целувки по тъмните пейки и най- вече за безбройните нишани, които си разменяха с любимте си и как трябва да се тълкуват. Започна да попълва лексикони. Направи си и свой и го пусна да обикаля класа. Беше интересно. Също като в роман. Дори по-вълнуващо: не можеше да прелисти и да прочете края на главата, или раздела. Очакваше да чуе поредната случка, като преди това изслушваше предположенията за нея. Започна да ходи системно и на кино от 6 до 8 вечер, защото пред киното се събираха всички герои от разказите на приятелките й, а тя си остана любопитна. Катерина дълго чака да стане част от тях, достатъчно й беше да слуша, винаги разбираше разказвачките и дори се вживяваше в трепетите им. Никой никога не я попита тя от какво се вълнува, а и тя намаше какво да разкаже.
Понякога съученичките й сменяха обектите на любовите си. Отначало й беше странно и объркващо, но после свикна и прие, че е нещо нормално от живота.
Едно нещо не можеше да схване. Много често приятелките й се захласваха и превъзнасяха едно и също момче. Дори споделяха помежду си и се подстрекаваха една - друга за същото това момче. Странно как избраника харесваше всички, според тях, даваше знаци за любов на всички по отделно и всички те бяха сигурни,че той е влюбен точно в тях. Вече беше виждала няколко такива момчета пред киното. Някой виждаше и в училище от по-горните класове. Лошото беше, че вълненията прерастваха в конфликти между момичетата, те се нападаха една - друга, злословеха и се обиждаха и отношенията им се обтягаха. Някой от тях бяха много добри приятелки - срещаха се след часовете, ходеха си на гости, или скитаха заедно из улиците на града, но причината за приятелството им беше точно интереса им към едно и също момче и стремежа и на двете да го впечатлят. Същевремено се обиждаха и клеветяха, когато бяха насаме. Катерина беше излушвала много нападки и десетина минути по-късно виждаше нападащите се заедно: смеещи се, споделящи си, кроейки планове за часове, или дни по-късно заедно.
Считаше това за отвратително. Твърдо се зарече в себе си, че момчето което тя ще хареса, няма да е от избраниците на приятелките й и че то трябва да е различно. Да притежава нещо, което другите няма да забележат и да оценят , за да поискат да харесва и тях.
После взе да и става безинтересно. Започна да се терзае, че тя няма какво да разкаже, че нея никой не я е харесал, че никой не се интересува от нея. Че нищо интересно не й се случва. Тя дори нямаше представа как в реалния живот мъж и жена се харесват и водена от книгите, си мислеше, че всеки флирт трябва да започне от мъжа.
Върхлетяха я първите пагубни мисли: " Грозна съм", " Скучна съм", " Безинтересна съм", "Невзрачна...". Искаше й се някой да я хареса, без значение кой, какъв е, къде и как. ...просто за да е като всички останали. В началото на седми клас, вече се чувстваше сива като... като малка полска, или книжна мишка. Дори и харесваше да се облича в сиво.
* * * * *
Беше голямото междучасие в сряда. Облегната на перваза на прозореца в коридора тя изследваше навъсените облаци. Листата бяха вече окапали и тя умуваше колко ли тъжни се чувстват дърветата и защо отразяващите се в локвите облаци изглеждат зловещи и застрашаващо тъмни. Дали не са такива, защото когато са светли и пухкави никой не ги забелязва? През ума и не минаваше, че отново ще вали, а тя не си носи чадър, както винаги. Никога не обръщаше внимание на крясъците на другите ученици в коридора... Смътно и се стори , че става по-тъмно около нея.
- Подтискаща есен. Май пак ще вали? - смътно усети присъствието на някого и инстинктивно се обърна в дясно. Едва се отдръпна сепнато. Беше непознато момче, може би на около нейната възраст. Тя странеше и се пазеше инстинктивно от тях. Те навлизаха в пуберитета и се държаха отвратително: скубеха момичетата, щипеха ги и търсеха всеки удобен момент да се докоснат до гърдите им. По-буйните момчета направо хващаха с цели шепи, където решаха, че има какво. Тя беше дребна, неразвита за възрастта си и не беше обект на нападките им, но си имаше едно наум. Всичко това я отвращаваше. Ужасяваха я писъците на момичетата и винаги беше на щрек.
Погледна стреснато русолявата глава до себе си и видя само очите: дълбоки, живи, усмихващи се...
- Не исках да те стряскам. Извинявай! ...Но ми направи впечатление, че всяко междучасие си тук и все мислиш някъде - продължи момчето - Кой клас си? Аз съм в седми "Г".
Катерина продължаваше да мълчи. Познаваше всички от седми и осми клас. Дори познаваше всички момчета, които миналата година бяха в осми. От по-малките познаваше само тези, които бяха в шахматния клуб, танцовия състав и дружинния съвет на училището. Тоя не беше.
Сякаш прочел мислите й той продължи да бъбри:
- Преместихме се миналата седмица. Предишното ми училище ми идва малко далеч и нашите решиха... Ти си Катя нали?
- Откъде ме познаваш? - беше първото което каза, малко троснато изчервявайки се.
- Попитах Росен от нашия клас. Гледах те как стоиш тук и вчера и оня ден... Аз не познавам много хора тук и дори си помислих, че също си се преместила скоро. Изглежда сякаш нещо те измъчва.
- Природата ме натъжава - тихо притеснено каза тя. Момчето не я нападаше, не се лигавеше. По всичко изглеждаше, че просто я е забелязало и... тя му е направила впечатление. Впечатление? ...На някого? - лицето и стана пурпурно червено и тя го усети.
- Кате, Няма ли да ме запознаеш? - Яница, както винаги си навря носа. Беше нахална и виниги се стремеше да е център на внимание с риск да пламне пожар около нея. Дори така й беше по-интересно.
Катерина съвсем се обърка. Каза:
- Амиии, не искаш ли да се запознаеш с Яница?
- Юлиян - той продължаваше да се усмихва, подавайки на Яница ръка. Звънеца би. Катерина нервно си вдигна чантата от пода до стената на прозореца. Каза:
- Звънеца би! - и се отправи към класната стая , оставяйки Яница да се смее с Юлиан на нещо, което дори и не чу.
За пръв път тя не участваше в часа по физика. Тялом беше там, духом витаеше. Мислеше за новия ученик от "Г" клас с когото дори не се бе запознала лично. Питаше се: - Дали той я хареса? С какво бе привлякла вниманието му? Дали просто той си търсеше нови приятели, защото беше нов ученик? В коя част на квартала живееше?...
Дори за миг не се попита, харесва ли го, или не. Просто той беше първото момче, което я забеляза и заговори на саме, а тя запомни очите му - бяха красиви. Не можеше да се сети нищо друго. Дори дали беше по-висок от нея. Вероятно да. Повечето й съученички бяха по- високи от момчетата на тяхната възраст, но не и тя с дребната си, все още детска фигура. Единствено украшение бяха дългите й тъмно- руси коси, почти винаги прибрани, на висока опашка, или плитки.
Някъде изотзадните триместни маси получи бележка: "От вашия блок ли е ?". Обърна се. От средата на предпоследната маса доволно се хилеше Яница. Катерина сви бележката и я пъхна в джоба на ученическата си престилка, под черния пуловер. " Тя дори не знае, че живея в къща. Какво иска от него? Преди месец се хвалеше, че имала гадже в първи курс от Корабния техникум. Предната сряда на пейките, в парка пред киното се натискаше със Светослав от осми "Б", а в петък коментира, че той и бил скучен, защото:
- Много детски разсъждава. Харесват ми по- големи момчета. - и след театрална въздишка изпусна - Лапешка работа.
Катерина не отговори на бележката и повече не се обърна назад.
- Какво е това? - вяло попита Елица
- Глупости - кратко отговори Катерина и реши с никого да не споделя за случката в коридора. Все пак нищо толкова не се беше случило... въпреки мислите й. ...Тя знаеше, че никой няма да се заинтересува от нейните вълнения. С пренебрежителна гримаса се усмихна на Елица и махна с ръка: - Остави!
*****
След часовете Катя побърза да излезе от сградата на училището с първите. Валеше из ведро и тя спря под стряхата на най- близката до училище сграда, да намалее дъжда. Имаше и други приютили се на сухо ученици, но никой от тях не се бе втренчил така във входната врата на училищния двор. Гледаше излизащите ученици и искаше да мярне някой от седми "Г". Изниза се почти цялото училище, дъждът намаля и тя с разочарована въздишка захлюпи ученическата си чанта над главата си и си тръгна. Седми "Г" явно бяха приключили по- рано.
"Лош знак - мислеше си - който казва "Откажи се от мислите за това момче". Не помнеше от кога си играеше на "Ези - тура" в живота. Проста игра. Набелязваше си нещо и си намисляше желание. Ако се случеше, съдбата и показваше, че желанието й ще се сбъдне. Ако не, се настройваше за провал, или се отказваше. Играта работеше и бе станала част от живота й. Както сега - помисли си, че ако момчето наистина проявява интерес към нея, то тя ще го срещне след часовете. Ако не го срещне, значи всичко е плод на нейната фантазия в желанието й някой да я приеме и забележи като жена.
Пътят й от училище до вкъщи беше около 400 метра. Можеше да мине поне от три различни места, като при всички случаи трябваше да завие на поне пет пресечки. Сутрин баща й често я возеше до входа на училището, но след часовете ходеше пеш и взависимо от настроенията си, или се захласваше в изменението на природата, или просто броеше отегчено кръстовищата, което правеше пътя и по-кратък. Понякога вървеше с някого до някъде, но днес всички си бяха заминали, докато тя упорито чакаше дъжда да намали, отказвайки няколко предложени й споделяния на чадър от съученички. Между третото и четвъртото кръстовище дъждът напълно спря. Въпреки това времето и настроението й си останаха мрачни и тя ситнеше бързо. Броеше пресечките, почти забравила причината за закъснението си. Имаше още четвъртото, завой после петото, завой, наклон нагоре, малко спускане надолу и си пристигаше в вкъщи.
На кръстовището преди четвъртия завой видя две момчета. Бяха спрели, ръкомахаха с ръце и тя чу гласовете им:
- ...аз не зная, но с в кварталния отбор не си струва да се занимаваш - разпозна гласа на съседа си Станислав, който беше ...от седми "Г"- загуба на време и нищо ново. Никакво бъдеще, никакъв смисъл...
- Аз имам много добри препоръки и те могат само да спечелят от мен. Сигурен съм, че ще ме приемат . Наистина съм много добър. Играл съм и за юношите приятелски срещи вече два пъти...
Разпозна гласа на Юлиян. С приближаването сега забеляза че русата му коса е и малко въздълга. Видя че е облечен в топло светлосиво яке. Под едната си мишница стискаше чадър, който от единия крак течеше върху обувката му... Беше с гръб и все още не я виждаше, или се правеше, че не я вижда. Стелиян вече беше забелязъл Катерина и гледайки я продължи да говори на Юлиян:
- Не е въпроса колко си добър. Просто те не стават. Не ме разбирай грешно. А пък щом си такъв професионалист, ние играем всяка събота на игрището до вкъщи. Ела! Ще те пробвам! - Стелиян се захили. Тя не харесваше смеха му. Беше ехиден и самонадеян. Познаваше го много добре. Беше от шах клуба. Размазваше я на шах. Тя го бе победила само веднъж, преди две години. Той я обижда и предизвиква месеци наред след това. Миналата година на приятелски турнир, почти не го би отново. Той се развика, обърна шахмата дъска и я нарече " самонядеяна дрисла". "За каква се мислиш?"- беше попитал и беше замахнал да я удари. На вместо това в последния момент издумка масата пред него с юмрук, ритна стола и си тръгна. Беше умен, но много буен и сприхав, до непредсказуемост. И в квартала беше такъв.
- Ха Катке - винаги подигравителен Стелиян се обърна към нея - Тъкмо се чудех кого ще подритвам по баира нагоре! Бая си се накиснала. Много на умна се правиш, ама не се сети да помъкнеш чадър, а? Ти май без майка си и без баща си и сопола си не можеш да обършеш? Ама иначе си голямата работа.- Остави жената на мира. Аз вече си я заплюх – усмихвайки се, или по-скоро хилейки се , Катерина не успя да прецени точно, се намеси Юлиян
- Пфу! И ти си ми един футбулист! Ясен си ми, щом си тръгнал да се заплесваш по разглезени , надути кокошки! – Айде Катке, да опъваме!
- Да не съм дошла до тук с тебе. – опита да се защити тя.
- Не филосовствай, че ей сега ще те заритам нагоре, а пък и майка ти ще ми е благодарна, като гледам небето, всеки момент ще люсне пак, а нямам и чадър.
- Вземете моя! Аз съм ей там до ъгъла. Няма и минута и съм у дома – услужливо, се намеси Юлиян.
- Ха! Да не съм от захар, че да ме разкисне! – отново се възпротиви Стелиян.
- Няма нужда, благодаря! Ние сме почти вкъщи. - Катерина пак усети, че се зачервява до уши . Усмихна се плахо и притеснително.
Тя потегли по нагорнището. Стелиян изстреля:
- Айде пич до утре! Чакай Катке, не е заваляло още - и се набра след нея.
- Чао Ви! – извика Юлиян след тях и продължи преди завоя направо.
- Чао ти! – Викна Катя без да се обръща.
- Научи ли шаха? – заговори я Стелиян, в неговия стил.
- Ти си голямо леке! – озъби се тя - Къде живее новия ти приятел?
Стелиян само се захили и след малко пак занарежда:
- Вместо да филосовстваш давай по – бързо, На долната улица. Да си взела чадъра, кат’ ти го даваше. Кво ми се прайш на жена.
След петата пресечка дъждът отново плисна .
- Щот си много умна, айде бягай сега!
Те се затичакаха. Тя пристигна в къщи мокра, без дори да каже довиждане на Стелиян, който живееше в първия жилищен блок след една къща от тяхната. Цялата гореше. Не знаеше за какво първо да мисли. За “ези-тура”- то и за това, че срещна новия след часовете; за това, че той я нарече “жена”, дали наистина я виждаше като такава; за това, че каза, че си я бил заплюл, или за отвратителния тон на Стелиян и за впечатлението което правеше в присъствието на простак като него...
За нас ● Условия за ползване ● Бисквитки
© 2004 - 2024 uFeel.me