I

          ***2***

            Момичето се казваше Катерина .Кръстили я бяха на баба и по бащина линия - Керанка.

        Тя стана част от вълненията  на съученичките си. Научи за любовите на повечето от тях и дори започна да се радва и страда  заедно с тях: за срещите им, за събиранията им, за вечерните целувки по тъмните пейки и най- вече за безбройните нишани, които си разменяха с любимте си и как трябва да се тълкуват. Започна да попълва лексикони. Направи си и свой и го пусна да обикаля класа. Беше интересно. Също като в роман. Дори по-вълнуващо: не можеше да прелисти и да прочете края на главата, или раздела. Очакваше да чуе  поредната случка, като преди това изслушваше предположенията  за нея. Започна да ходи системно и на кино от 6 до 8 вечер, защото пред киното се събираха всички герои от разказите на приятелките й, а тя си остана  любопитна.  Катерина  дълго чака да стане част от тях, достатъчно й беше да слуша, винаги  разбираше разказвачките и дори се вживяваше в трепетите им. Никой никога не я попита тя от какво се вълнува, а и тя намаше какво да разкаже.

      Понякога съученичките й сменяха обектите на любовите си. Отначало й беше странно и объркващо, но после свикна и прие, че е нещо нормално от живота.

      Едно нещо не можеше да схване. Много често приятелките й се захласваха и превъзнасяха едно и също момче. Дори  споделяха помежду си и се подстрекаваха една - друга за същото това момче. Странно как избраника харесваше всички, според тях, даваше знаци за любов на всички по отделно и всички те бяха сигурни,че той е влюбен точно в тях. Вече беше виждала няколко такива момчета пред киното. Някой виждаше и в училище от по-горните класове. Лошото беше, че вълненията прерастваха в конфликти между момичетата, те се нападаха една - друга, злословеха и се обиждаха и отношенията им се обтягаха. Някой от тях  бяха много  добри приятелки - срещаха се след часовете, ходеха си на гости, или  скитаха заедно из улиците на града, но причината за приятелството им беше точно интереса им към едно и също момче и стремежа и на двете да го впечатлят. Същевремено се обиждаха и клеветяха, когато бяха насаме. Катерина беше излушвала много  нападки  и десетина минути по-късно виждаше нападащите се заедно: смеещи се, споделящи си, кроейки планове за часове, или дни по-късно заедно.

      Считаше това за отвратително. Твърдо се зарече в себе си, че момчето което тя ще хареса, няма да е  от избраниците на  приятелките й и че то трябва да е различно. Да притежава нещо, което другите няма да забележат и да оценят , за да поискат да харесва и тях.

     После взе да и става безинтересно. Започна да се терзае, че тя няма какво да разкаже, че нея никой не я е харесал, че никой не се интересува от нея. Че нищо интересно не й се случва. Тя дори нямаше представа как в реалния живот мъж и жена се харесват и водена от книгите, си мислеше, че всеки флирт трябва да започне от мъжа.

       Върхлетяха я първите пагубни мисли: " Грозна съм", " Скучна съм", " Безинтересна съм", "Невзрачна...". Искаше й се някой да я хареса, без значение кой, какъв е, къде  и как. ...просто за да е като всички останали. В началото на седми клас, вече се чувстваше сива като... като малка полска, или книжна мишка. Дори и харесваше да се облича в сиво.

                                    * * * * *

        Беше голямото междучасие в сряда. Облегната на перваза на прозореца в коридора тя изследваше навъсените облаци. Листата бяха вече окапали и тя умуваше колко ли тъжни се чувстват   дърветата и защо отразяващите се в локвите облаци изглеждат зловещи и застрашаващо тъмни. Дали не са такива, защото когато са светли и пухкави никой не ги забелязва? През ума и не минаваше, че отново ще вали, а тя не си носи чадър, както винаги. Никога не обръщаше внимание на крясъците на другите ученици  в коридора... Смътно и се  стори , че става по-тъмно около нея.

        - Подтискаща есен. Май пак ще вали? - смътно усети присъствието на някого и инстинктивно се обърна  в дясно. Едва се отдръпна сепнато. Беше непознато момче, може би на около нейната възраст. Тя странеше и се пазеше инстинктивно от тях. Те навлизаха в пуберитета и се държаха отвратително: скубеха момичетата, щипеха ги и търсеха всеки удобен момент да се докоснат до гърдите им. По-буйните  момчета направо хващаха с цели шепи, където решаха, че има какво. Тя беше дребна, неразвита за възрастта си и не беше обект на нападките им, но си имаше едно наум. Всичко това я отвращаваше. Ужасяваха я писъците на момичетата и винаги беше на щрек.

     Погледна  стреснато русолявата глава до себе си и видя само очите: дълбоки, живи, усмихващи се...

       - Не исках да те стряскам. Извинявай! ...Но ми направи впечатление, че всяко междучасие си тук и все мислиш някъде - продължи момчето - Кой клас си? Аз съм в седми "Г".

       Катерина продължаваше да мълчи. Познаваше всички от седми и осми клас. Дори познаваше всички момчета, които миналата  година бяха в осми. От по-малките познаваше само тези, които бяха в шахматния клуб, танцовия състав и дружинния съвет на училището. Тоя не беше.

      Сякаш прочел мислите й той продължи да бъбри:

   - Преместихме се миналата седмица. Предишното ми училище ми идва малко далеч и нашите решиха... Ти си Катя нали?

    - Откъде ме познаваш? - беше първото което каза, малко троснато изчервявайки се.

     - Попитах Росен от нашия клас. Гледах те как стоиш тук и вчера и оня ден... Аз не познавам много хора тук и дори си помислих, че също си се преместила скоро. Изглежда сякаш нещо те измъчва.

        - Природата ме натъжава - тихо притеснено каза тя. Момчето не я нападаше, не се лигавеше. По всичко изглеждаше, че просто я е забелязало и... тя  му е направила впечатление. Впечатление? ...На някого? - лицето и стана пурпурно червено и тя го усети.

       - Кате, Няма ли да ме запознаеш? - Яница, както винаги си навря носа. Беше нахална и виниги се стремеше да е център на внимание с риск да пламне пожар около нея. Дори така й беше по-интересно.

     Катерина съвсем се обърка. Каза:

   - Амиии, не искаш ли да се запознаеш с Яница?

    - Юлиян - той продължаваше да се усмихва, подавайки на Яница ръка. Звънеца би. Катерина нервно си вдигна чантата от пода до стената на прозореца. Каза:

    - Звънеца би! - и се отправи към класната стая , оставяйки Яница да се смее с Юлиан на нещо, което дори и не чу. 

       За пръв път тя не участваше в часа по физика. Тялом беше там, духом витаеше. Мислеше за новия ученик от "Г" клас с когото дори не се бе запознала лично. Питаше се: - Дали той я хареса? С какво  бе привлякла вниманието му? Дали просто той си търсеше нови  приятели, защото беше нов ученик? В коя част на квартала живееше?...

     Дори за миг не се попита, харесва ли го, или не. Просто той беше първото момче, което я забеляза и заговори на саме, а тя запомни очите му - бяха красиви. Не можеше да се сети нищо друго. Дори дали беше по-висок от нея. Вероятно да. Повечето й съученички бяха по- високи от момчетата на тяхната възраст, но не и тя с дребната си, все още детска фигура. Единствено украшение бяха дългите й тъмно- руси коси, почти винаги прибрани, на висока опашка, или плитки.

       Някъде изотзадните триместни маси получи бележка: "От вашия блок ли е ?". Обърна се. От средата на предпоследната маса доволно се хилеше Яница. Катерина сви бележката и я пъхна в джоба на ученическата си престилка, под черния пуловер. " Тя дори не знае, че живея в къща. Какво иска от него? Преди месец се хвалеше, че имала гадже в първи курс от Корабния техникум. Предната сряда на пейките, в парка пред киното се натискаше със Светослав от осми "Б", а в петък коментира, че той и бил скучен, защото:

   - Много детски разсъждава. Харесват ми по- големи момчета. - и след театрална въздишка изпусна - Лапешка работа.

      Катерина не отговори на бележката и повече не се обърна назад.

    - Какво е това? - вяло попита Елица

     - Глупости - кратко отговори Катерина и реши с никого да  не споделя за случката в коридора. Все пак нищо толкова не се беше  случило... въпреки мислите й. ...Тя знаеше, че никой няма да се заинтересува от нейните вълнения. С пренебрежителна гримаса се усмихна на Елица и махна с ръка: - Остави!

              *****

         След часовете Катя побърза да излезе от сградата на училището с първите. Валеше из ведро и тя спря под стряхата на най- близката до училище сграда, да намалее дъжда. Имаше и други приютили се на сухо ученици, но никой от тях не се бе втренчил така във входната врата на училищния двор. Гледаше излизащите ученици и искаше да мярне някой от седми "Г". Изниза се почти цялото училище, дъждът намаля и тя с разочарована въздишка захлюпи ученическата си чанта над главата си и си тръгна. Седми "Г" явно бяха приключили по- рано.

   "Лош знак - мислеше си - който казва "Откажи се от мислите за това момче". Не помнеше от кога си играеше на "Ези - тура" в живота. Проста игра. Набелязваше си нещо и си намисляше желание. Ако се случеше, съдбата и показваше, че желанието й ще се сбъдне. Ако не, се настройваше за провал, или се отказваше. Играта работеше и бе станала част от живота й. Както сега - помисли си, че ако момчето наистина проявява интерес към нея, то тя ще го срещне след часовете. Ако не го срещне, значи всичко е плод на нейната фантазия в желанието й някой да я приеме и забележи като жена.

      Пътят й от училище до вкъщи беше около 400 метра. Можеше да мине поне от три различни места, като при всички случаи трябваше да завие на  поне пет пресечки. Сутрин баща й често я возеше до входа на училището, но след часовете ходеше пеш и взависимо от настроенията си, или се захласваше в изменението на природата, или просто броеше отегчено кръстовищата, което правеше пътя и по-кратък. Понякога вървеше с някого до някъде, но днес всички си бяха заминали, докато тя упорито чакаше дъжда да намали, отказвайки няколко предложени й споделяния на чадър от съученички.  Между третото и четвъртото кръстовище дъждът напълно спря. Въпреки това времето и настроението й си останаха мрачни и тя ситнеше бързо. Броеше пресечките, почти забравила причината за закъснението си. Имаше още четвъртото, завой после петото, завой, наклон нагоре, малко спускане надолу и  си пристигаше в вкъщи.

         На кръстовището преди четвъртия завой видя две момчета. Бяха спрели,  ръкомахаха с ръце и тя чу гласовете им:

        - ...аз не зная, но с в кварталния отбор не си струва да се занимаваш - разпозна гласа на съседа си Станислав, който беше ...от седми "Г"- загуба на време и нищо ново. Никакво бъдеще, никакъв смисъл...

         - Аз имам много добри препоръки и те могат само да спечелят от мен. Сигурен съм, че ще ме приемат . Наистина съм много добър. Играл съм и за юношите приятелски срещи вече два пъти...

       Разпозна гласа на Юлиян. С приближаването сега забеляза че  русата му коса е и малко въздълга. Видя че е облечен в топло  светлосиво яке. Под едната си мишница стискаше чадър, който от единия крак течеше върху обувката му... Беше с гръб и все още не я виждаше, или се правеше, че не я вижда. Стелиян вече беше забелязъл Катерина и гледайки я продължи да говори на Юлиян:

   - Не е въпроса колко си добър. Просто те не стават. Не ме разбирай грешно. А пък щом си такъв професионалист, ние играем всяка събота на игрището до вкъщи. Ела! Ще те пробвам! - Стелиян се захили. Тя не харесваше смеха му. Беше ехиден и самонадеян. Познаваше го много добре. Беше от шах клуба. Размазваше я на шах.  Тя го бе победила само веднъж, преди две години. Той я обижда и предизвиква месеци наред след това. Миналата година на приятелски турнир, почти не го би отново. Той се развика, обърна шахмата дъска и я нарече " самонядеяна  дрисла". "За каква се мислиш?"- беше попитал и  беше замахнал да я удари. На вместо това в последния момент издумка масата пред него с юмрук, ритна стола и си тръгна. Беше умен, но много буен и сприхав, до непредсказуемост. И в квартала беше такъв.