* * *

Бяло цвете - шепа пръст,

студено е - приижда мрака,

пресен гроб, до дървен кръст,

буци... по капака тракат...

Минават разни - чужди - свои,

отново пръст, отново цвете,

изпращат го във вечните покои,

така... отива си човека...

От тук насетне - равносметка.

Защо живя? Кому бе нужно?

Живя свободен или в клетка?!...

Дали усмихнат... или тъжен?!...

Какво оставил?! Има ли значение?!...

Без него как е? Трябвал ли е някому?!...

Делата му минават във забвение,

или ще помнят, на живота знака му?...

Каквото и до днес... човека,

каквото, да е взел и дал,

направена във въздуха пътека,

а който е видял - видял...

Колите тръгват - вече здрач е,

резето пада на порталът стар...

Нощта!...

За него ще поплаче,

в компания...

на стария гробар....

А... Вече има ли значение?!....

* * *