Две думи днеска само ни разделяха,

Не бяха ‘орис\', нито пък ‘далечност\'.

И две очи в съня, отново стелеха

Видения, в отминалата вечност...



И времето ли беше наранено

от думите, които с теб си казахме.

Нима току така е позволено

В сърцата си, безмилостно да газиме!



Стените ме приспиваха с тиктакане,

Назад едва ли нявга ще пътувам,

А сълзите във времето на чакане

Е времето, когато съществувам.



Защо да плача, след като обичам?

Секундите след удар  са изстинали.

И нашите сърца не са различни,

Щом чувствата превърнаха в ‘отминали\'!



И думите, които ни разделяха,

Във вечността се спряха... Ние тичахме,

А две души във своя сън споделяха,

Че приживе  не казаха: "Обичам те!"