Две думи днеска само ни разделяха,
Не бяха ‘орис\', нито пък ‘далечност\'.
И две очи в съня, отново стелеха
Видения, в отминалата вечност...
И времето ли беше наранено
от думите, които с теб си казахме.
Нима току така е позволено
В сърцата си, безмилостно да газиме!
Стените ме приспиваха с тиктакане,
Назад едва ли нявга ще пътувам,
А сълзите във времето на чакане
Е времето, когато съществувам.
Защо да плача, след като обичам?
Секундите след удар са изстинали.
И нашите сърца не са различни,
Щом чувствата превърнаха в ‘отминали\'!
И думите, които ни разделяха,
Във вечността се спряха... Ние тичахме,
А две души във своя сън споделяха,
Че приживе не казаха: "Обичам те!"