Хайде, направи си крачката, а в случая това е твоя щрих... И без да поправяш... забрави за гумата, освободи съзнанието си от всякаквите твои грешчици и не съвсем, за да освободи и то ръката ти... какво значение вече има дали били са малки грешчиците ти или са прозвучали като трясъка на грешка? Резултатът и при двата вида е един и същ, с последствия, натворените им неприятни чудеса... НО... тъй както детето има нужда да проходи, защото повече не може да се доверява, че посоката, която то избира ще съвпада с посоката на този, който е поел ръчичката му и го води и затова поема да направи първата си крачка и да проследи посоката, в която погледът му, неговият поглед, го повежда... Хайде, направи я крачката си щрих! Дори не се мъчи да спомняш за това, което са ти казвали учителите! Учителят си вече ти, душата ти твореца е, извайвай себе си върху листа, усещането си за фигурка, за положение на тяло, за красота на рамо, за удоволствие, за спокойствие, влез ти под края на молива, виж себе си оттам, това е важното за крачката ти щрих... Ти можеш, защото можеш да усещаш! Творенето не е определено виждане за нещото на друг, а твоето за нещото... всеки ще види това нещо различно и по това ще си приличаме, нали и затова сме толкова различни…
За акварела, моя, искаш да ти кажа... позволих си да мечтая с четка в ръка и да разтварям по листа петна... Нямам определена представа, нито нагласа. Нима небето предварително решава какво ще бъде след минути? Виж, това е то... аз май съм чакала спектакъла му да започне… Сега е подготовка, само звук, звънчета по глезените на индийка, поглед, който е толкова кратък, колкото да ти покаже, че нищо не е вечно и толкова е дълго, че можеш да забравиш всичко само в миг… Показа се в най-искрящо злато... Не обичам този метал и даже не сравнявам с него, но това, което е изрисувало небето като цвят... бих искала... дори да съм най-в края му и да съм резенче, трохичка от блясъка на светлината, преминала през милиони молекули въздух и пара в облаци, достигнала привличането ми на погледа към съвършенство... И вмесето да се приюти в залеза си, този блясък се връща наобратно... Боже мой, нима е толкова красиво слънцето през облаци?! С всяко вдишване се разширява изкрещялото петно, а облаците са като вълни, съвсем изтъняли в края си, остъргани от пясъка, забравили че трябва да се връщат, разрошени въздишки... ореоли, кръгчета от дим на изгорели в края на следобеда си сенки... Сякаш виждам изгрева, но наобратно... Прекрасно е, звънчетата звънят, Bhajans, така ти се приисква да живееш и да насищаш същността си с бавното течение на Ганг, голям и сив като реката на живота, за да разбираш колко слънцето ти трябва и колко е велико, а ние сме родени… за да се радваме в тъгата, че сме земни… Искам да се видя отстрани в този миг, огряна от последните лъчи, които с кожата усещам, че са с повечето цветове на жълто, срещнали еднакво синьо, зелено два-три бледи пласта, приглушено искрящо лунно - много, да усетя как се задържат в миглите за миг, така, че да ги видя в края на едно премигване... Приличам в своите представи на коленичила фигура, която е олицетворение на кротката усмивка от наслада на откритие за нещо, което е било до този миг най-търсено и важно и е открито с едничкото затваряне на очите... една купчинка от мен, свързана с купчинката на залязващото сред пирамидите на облаците слънце...
Не можах да се спра... Затова обичам залезите... неповторими са... като рисуването... Толкова огън, че очите, ненаситни в търсенето си, излъчват дълго на вълна червено, а върху бялата страница играят алени и жълти зайчета, с муцунки, даже и ушички в черни въгленчета от среда на петънца… Не можеше да не погледам в края слънцето, разполовено от въже на облак, така, че сякаш беше двойно… едната част откъснато стоеше най-отгоре, като огромен портокал в златна купа, а другата – потъваше, обърната като бокал и пълна с натежало злато… И всичкото сред небе, приело цвят на лунна нощ, но повече мечтана и затова такава, сребърно синя, в края с тъжното наситено на лилаво през бяло, но в най-последния момент прибавена и нотка тъмно сиво… О не, това е то, това е акварел и трябва малко мокро в тази тъмна част, която се оттегля вече в нощ към изток и към изгрев… златно розово … но малко, даже нестандартно… ако го бях рисувала, навярно щях да го забравя като невъзможен цвят за съществуване и като моя грешка… като отблясъци на огненото езеро, събрало своята проекция върху екрана на небето, току преди да свърши дневната прожекция на залезния филм… играта на сияние, навярно в бледи спомени от северно, в червено-лилавата гама… Две плътни пелени от непростимо странни цветове, от всичките, с такава непринуденост заложени по малко, че стават тежки и отлитат с лекота към утрото, запомнили как ще сънуват в цвят деня… Тъй дълго се сбогуват двете части от съществуването – светло с тъмно… защото си създават всички цветове, които са им нужни, за да съществуват поотделно…
Това е... Това беше залеза... Мисля, че заслужава посвещение за теб... за първата ти крачка в посоката, която знаеш и само трябва упоритостта да си я спомняш... И не забравяй, че и ние, които не сме направили грешката, с която да забравим, често забравяме за нея, за посоката си и... рисуването.