Душата,

кърваво червена роза

във нощите

понякога тъжи,

листенцата

красиви свива,

наежва

острите бодли.

Жестоко

шипчета забива,

в мислите,

в сънищата ми дори,

пронизва ги,

пробожда ги

и хлипа Тя,

защото я боли.

Но вместо кръв,

сълзи избликват,

отмиват в нея

черните следи.

На сутринта,

отново е красива

окъпана

на слънцето

блести.