Имало някога царица,
по-прекрасна от утринна роса,
по-дивна от най-красивата птица,
по-искрена от нежна сълза.

Но тайна в себе си държала,
заедно с хиляди разбити сърца,
вечер за всичко тъжала
и плачела като малките деца.

Тогава от нищото ново сърце се родило,
което като всички други тръгнало да се бори,
омагьосано, то силно забило,
но едва ли можело нещо да стори.

Сърцето за себе си знаело, че ще загуби
и в пепелта ще изгори,
но мечтата не щяло да губи
и продължавало то да върви.

А царицата над сърцето се смилила,
решена да не носи други му сълзи,
дарила него със сила,
за да може като нея то да лети.

Тогава заедно нов свят открили,
без болка и самота,
като в едно две сърца забили,
знаейки, че това е тяхната съдба.

Сърцето на царицата сълзите спряло,
ставайки нейната закрила,
то без страх стояло,
дарявайки нея със сила.

А царицата нов път за сърцето открила,
дала му нова насока,
мъката от него изтрила,
а то престанало да бъде скитник без посока.

Сърцето клетва дало,
че отново ще се прероди,
хиляди пъти би живяло,
само до царицата то да се роди.