Чувам ги те още са в ума ми,

чувам ги нищо аз не мога да направя.

Стоя си седнала и край мене е тихо,

но ги чувам още в ушите ми пищят.

Но кога ще стихнат? Не знам, не знам,

но знам, че те ще бъдат винаги там.

И думите когато чуя изтръпвам цялата в страх.

Исках да помогна, но нямам сили,

на стола бях завързана и там стоях.

Пищеше тя крещеше и викаше за помощ,

но защо? Не знам!

Май живота и не бе лесен,

Май за туй я чувах как ридай.

Последно което аз ще кажа е това-

тя винаги ще бъде в ума ми как ридае и вика смъртта.