Слънчева съм, но ти защо ме губиш?…

Лъчите са коси, прибрани,

не трябва да пилеят всеки звук.

Откритията трудно се преследват…

приличаме на своите луни,

но потопени,

от морско дъно не изплували,

с едни очи в усмивки плакали…

Не всичко има правото на смисъл.

Има и смисъл,

в който има само мисъл,

която ще намери свое отражение, 

когато времето й дойде утре,

а може би сега й идва,

но няма кой да я запише?!

А казваме ли си, че думите са дълги?

Или сме кратки в своето мълчание?

Това дали е по-добре от нищо?

Не се разбираме… защото

мислим за едно и също нещо,

но различно… 

а правото е да се чуваме…

добре ще е да можем да си пишем…