* * *

Нейде сред мъглите на степта,

сред синьото на пурпура, в което

един лъч от сляпа светлина

разказва за души в небитието.

Край венци на времето

герои - вяра в чудеса,

стъпили здраво във стремето

рицари без възраст и душа.

Тез яки фигури, издялани в скалата,

бдят над хората от векове,

като деи слезли от седлата,

на вихрени, божествени коне.

В очите им от камък и трева,

блести надеждата на световете.

На меч подпрели тежки рамена,

бе цъфнало омайно цвете.

Там сякаш беше свършила войната! -

във този кът, потънал в тишина,

пустинен вятър брулеше лицата

на рицари от стари времена.

И въпреки че камъкът мълчи,

се носи звън от рицарски доспехи

и звук на рог във времето ручи,

утихва сетне в странно ехо...

Отново виждаш каменни очи,

вперени в надеждата на вековете

и нищо, че устата им мълчи,

на меча там... растеше цвете!

* * *