Та такава била тази капка, последната,
тази същата, дето балансира умело
върху тънкото ръбче на новия ден
мързелив, пъстроок и неделен...
Тя прелива от чашата, нетърпелива
да се втурне по белия свят ...
Като скрита сълза от окото прелива,
без да може да спре, да се върне назад
и жадува за своето късче небе,
непосмяла до днес да помисли за него...
Тя се втурва във риска и бърза напред
като казана дума, като за последно,
неочаквано смела, като пролетно цвете,
като малко оловно войниче,
тя прелива у мене и хукваме двете
накъдето ни видят очите.