Наблюдател

В продължение на три месеца Симеон се местеше от град в град. Той търсеше из усещането си за хората онова специфично усещане, което бе почувствал и към което бе привикнал в онзи час в килера на старата къща. Замрелият му пулс, който още го движеше бе станал едно с нейния. Дори сега, почти две години след като я загуби сърцето му все още си спомняше онзи бърз, уплашен ритъм и след това спокоен толкова бързо когато тя сама му се отдаде на жаждата, с която се бе съюзил, за да получи това, което не съществуваше.

Симеон бе живял двадесет пъти повече от нея, но тя му показа страна на живота, каквато той никога не бе докосвал. За наистина пръв път от седемстотин години той живееше, а сега губеше енергията си. С всяка секунда виталността му, желанието му да съществува се изпаряваше. Той се нуждаеше от един последен досег с това сърце. Нуждаеше се отново да почувства ритъма му и чак тогава можеше да обърне гръб на всичко човешко и да умре за света.

Ала от три месеца насам Симеон не откриваше Яна. Нима тя бе мъртва? Не. Не беше възможно. Просто един вампир не можеше да обиколи света за няколко месеца. Симеон се бе върнал в столицата, където за пръв път бе срещнал Яна. Нямаше я обаче старата барачка с ясновидката в нея. Това бе ясно още преди време, защото старицата напусна света още тогава оставяйки Яна на произвола на съдбата и решенията на Симеон.

Макар Яна да бе със слаб характер тя трябваше да се справя с живота сама и Симеон силно се надяваше тя да е успяла.

Една сутрин вампирът вървеше из улиците на огромния град. Търсеше Яна и междувременно новата си жертва. Вечерта се бе изсипал живителен дъжд. Всичко изглеждаше по-светло. Въздуха блестеше все още от капките дъждец, пречупващи утринното слънце. Симеон се вслушваше в ритъма на минувачите. Търсеше Яна.

Тогава го усети. Съвсем тихо в далечината сякаш се опитва да се скрие, но нищо не можеше да убегне на Симеон. Векове наред той бе използвал и изострял усещането си за човешкия пулс. Ако търсеше точно определен ритъм той никога не би го изпуснал. Дори сега той не пропусна да докаже умението си.

Щом усети Яна вампирът се изпълни с радост. Той се спря и се заслуша в ритъма и затупа с крак. Опита да улови ритъма от далеч, но слуха му не бе толкова изострен като усещането му. Той трябваше да докосне това сърце и най-добрия начин бе ариелската целувка. Още няколко секунди той стоеше и слушаше спокойния ритъм и движението му.

Минувачите го наблюдаваха как стой и се ослушва игнорирал всичко. Изведнъж той се втурна в бърз бяг. Мнозина се стреснаха. Симеон тичаше, но му се струваше, че с всяка секунда губеше ритъма. Яна се движеше по-бързо или той не се движеше. Спря и се огледа. Краката му бяха в окови. Земята край него се пропука и той пропадна в пълен мрак.

Симеон се събуди уплашен. Сънувал бе. Но той не сънуваше никога. А какво би трябвало да означава този сън? Че никога не ще я намери? Че няма да види Яна? Не, не искаше да повярва и не можеше. Тя му даде кръвта си. Той бе станал част от нея. Неговото сърце биеше в нейния ритъм. Сякаш имаха едно сърце. Тя единствена в света сподели с вампира живота и топлината на кръвта си. Той съзнаваше, че без нея ще се върне в студения и безчувствен свят, в който бе живял толкова дълго време. Все пак сънят бе знамение да не я търси, но той не можеше и не искаше да се вслуша точно като малко дете. Симеон се изпъна на леглото си в двойната стая в долно класен хотел. Замисли се. Вече не се вслушваше в стотиците ритми, които дочуваше. Те не му правеха впечатление.

Изведнъж в далечината се появи Яна, но Симеон не я чу, вглъбен в мислите си. Ала тя настоятелно приближаваше закриваше всеки друг звук, но така и не успя да привлече вниманието му. На вратата се почука. Сигурно бе камериерката, която въпреки, че работеше усърдно не правеше почти нищо.

- Момент! - извика той и стана.

Той обу бързо панталоните си и отиде да отвори. Щом хвана бравата умът му се прочисти и той чу силния ритъм на сърцето на Яна. Отвори вратата и остана втрещен. Не можеше да повярва на очите си. Пред него стоеше Яна. Тя носеше тежък куфар в ръцете си.

- От рецепцията ми казаха, че само тук има свободно легло - каза притеснено тя. - Това е двойна стая, нали?

- Да, има едно легло - каза все още стъписан Симеон. - Влизай!

Яна мина край него и оглеждаше окаяното състояние на стаята.

- Колко странно, нали? В тази дупка няма свободни стаи - каза тя и се обърна към Симеон, който я гледаше някак странно. - Виж! Ако има проблем ще си намеря другаде да отседна.

Думите и бяха доста студени и безлични. Симеон веднага се опомни като залят със студена вода.

- А, не няма проблем. Може да останеш - каза той и влезе вътре, за да оправи разхвърляното си легло.

Яна изгледа учудено Симеон и си прошепна, че е странен тип. Въпреки първоначалната сконфузна ситуация тя се развесели на Симеонов гръб. Вампира приведе леглото си и стаята като цяло във вид докато Яна се опитваше да намери място за куфара си. След като най-накрая тя го натика с мъка в прогнилия гардероб се върна и седна доволна на леглото си. Настъпи миг тишина. Симеон гледаше нея, тя - тавана. След миг Яна се усмихна и извърна поглед към вампира.

- Кажи! Какво те води в хотела? - попита тя.

- Не съм тукашен. Търся един човек. Обиколих почти цялата страна, но трудно се намира един сред милиони.

- Аз пък... - започна Яна, но се замисли. - Обикалям, защото май изобщо нямам никого, но все пак не е сигурно.

- Амнезия? - предположи Симеон. Това би обяснило студеното и отношение.

- Не. Не е амнезия. Или не е само тя, но това не е същото, каквото си мислиш.

- А какво е? - попита Симеон.

- Ново откритие на науката. Нещо, което не е имало преди Войната. С това откритие човечеството започна да се възстановява от ужаса на Третата Световна. Нарича се програма "Нов Живот".

- В какво се състои?

- Отиваш там. Промиват ти мозъка и ти дават нова самоличност... Ако имаш повечко пари ти дават и хубави спомени. Преди да те пуснат на свобода ти казват, че има места на които могат да те познаят... ако не си направиш и пластична операция де. Та ако те познаят и те заговорят може да има проблем с мозъка и да ставаш вече само за бялата стая.

- Къде не трябва да ходиш ти? - попита Симеон.

- "Няма роднини" ми казаха. Изглежда за това съм искала да мина през програмата... То не че сега имам приятели, но поне имам по-голям шанс да ги създам. А и кой има нужда от приятели, когато си имам страничен ефект от "Нов Живот". Ефект, за който се заплаща отделно.

- Какъв е той?

- Това е... поверителна информация. Никой не би трябвало да знае за нея.

- Но ти ще ми кажеш, нали? - попита с надежда Симеон.

- Може би... Зависи...

- От какво?

- От това колко добре ще се отнасяш с мен. Ще ти кажа ако станем добри приятели. Само тогава.

- Та ние едва се познаваме - каза Симеон макар да знаеше, че не е вярно.

- Знам - каза Яна и погледна нагоре. - Три месеца си търсих място, където да отида и да не ме гледат като изрод. Всички ме гледаха сякаш съм виновна за нещо. Единствено ти не ме обвиняваше. Почувствах се... все едно ако съм близо ще съм в безопасност - та се засмя. - Колко глупаво, нали?

- Съвсем не - отвърна окуражително Симеон.

- Самотна съм и нищо не ще ме накара да се почувствам обичана. Но щом те видях бях сигурна, че няма да съм сама...

Тя заплака. Симеон се почувства виновен за нещастието и. Инстинктивно той стана от леглото си и се приближи. Прегърна я докато плачеше. Това я сепна. Тя се поколеба, но след това го прегърна силно.

- Вярваш ли в любовта от пръв поглед? - попита тя. - Защото мисля, че аз я изживях.

На Симеон не се харесваше насоката на разговора.

- Не си в състояние за такива размисли сега - каза той. - Поспи пък утре му мисли.

Яна сякаш не го чу. Тя допря устните си до неговите. Това поколеба вампира. За миг през главата му мина мисълта за желанието на Яна, но тази идея веднага напусна главата му щом целувките и се устремиха припряно към врата и сънната му артерия. За секунда тя заби дългите си кучешки заби във врата му. Преди да започне да пие от неподвижната му кръв Симеон каза:

- Не го прави, Яна!

Тези думи спряха жената. Тя отдели устните си от врата му и прошепна в ухото му.

- Няма значение, че ме мислиш за друга след като за теб няма да има утре.

Симеон от своя страна прошепна в нейното ухо:

- Не те мисля за друга. Ти си Яна... Само, че не си Яна, която познавам. Променена си. Когато най-накрая те срещнах останах разочарован. Та ти не си моята Яна. Само приличаш на нея. Ти си чужда и аз вече не се нуждая от теб.

Жената се стресна от думите му. Тя скочи назад. Опита се да се скрие по-далеч от него. Тъй като не намери подходящо място в стаята тя се сви на топка в ъгъла, хвана се за главата и започна да се държи странно... Като луда. Внезапната промяна стъписа Симеон.

Изведнъж той чу множество стъпки, забързани сърца и полугласни разговори по коридора. Вратата се разби и в стаята нахлуха множество въоръжени и маскирани мъже. Те насочиха оръжията си към Симеон и един от тях каза:

- Чакаме допълнителни заповеди!

В стаята влезе висок и физически здрав мъж с къса, побеляваща, черна коса, което бе свидетелство за напредващата му възраст. Той огледа стаята и изтупа нещо от рамото на тъмносиньото си сако, очевидно много скъпо.

- Тя вече не ни е полезна - каза той. - Сигурно мозъкът и вече е станал на пихтия. Водете я в Психиатрията при останалите!

Двама души свалиха оръжия и отидоха до Яна . Те я хванаха под мишници и я изведоха от стаята.

- А с него какво да правим? - попита друг от обградилите Симеон.

Мъжът в синьото облекло се приближи до Симеон и го огледа от близо. Погледът му се спря на тъмните симеонови очи. Двамата се гледаха известно време след което мъжът в сините дрехи се обърна и махна с ръка.

- Той ще я замести. От сега нататък е код 324.

Хората около Симеон го побутнаха да върви, но той се дръпна.

- Последвай ни без да създаваш проблеми иначе ще се наложи да използваме сила! - каза един от хората.

- Вие сте само шестима - каза Симеон. - Мога лесно да ви убия и да си върна Яна, но нека си спестим кървищата и насилието! Пуснете ни и забравете за нас!

Хората се приближиха още повече. Някой от тях каза да го държат. Настана пълно объркване. Шест чифта ръце се протегнаха към вампира. Няколко той счупи последвани от две три строшени глави, но не уби нито един от тях. След секунди прав стоеше само мъжът в сините дрехи, който с задоволство гледаше как хората му се превиват на земята от болка. Симеон го погледна презрително и попита хладно:

- Нещо против да си ходя?

Мъжът вдигна рамене и поклати глава с усмивка на лице. Симеон промълви "Добре!" и мина бавно край мъжа на излизане. След няколко спокойни крачки по коридора той се затича към стълбите, от където чуваше объркания ритъм на Яниното сърце. Тримата бяха вече на партера и излизаха навън, където изглежда ги чакаше автомобил. Симеон побърза да слезе, но не бе достатъчно бърз. Докато излезе пред хотела тримата вече се бяха качили в автомобила и бяха изчезнали безследно. Вече не чуваше и ритъма на Яна.

Беше я загубил, но бе успял да си открадне малко живот. Не можеше да я гони, за да я освободи. Като последен от своята епопея той се задължаваше да стане един от пазителите на тайните. На него се отреждаше място на загиналата Сияйна като пазител на Смъртта. Макар и незавършил пътя си Симеон реши да приеме вечното заточение, за да забрави всичко, което бе преживял през последните седемстотин години.