Приемаше ме само като даденост.
Кристала бях във твоите ръце.
Ревниво пазех чашата с отровата,
трепереха ли твойте колене!

Сърцето ли на камък се превърна?
Душата ли накъсана мълчи?
Сълзите мои във синджир превърна,
затегнал се на примка отстрани!

Два пламъка в очите угасила.
Във шепи черни въглени събрах.
Подритвана с крака, но още жива
с частичка от живота оцелялях!

А казах ли ти колко те обичам?
Прости ми! Ако можеш, забрави!
От сладката отрова щом опитах,
и в спомените даже ще горчи!