Тези жълти цветя покрай пътя

всяка сутрин ми махат усмихнати.

Пак си представям, че си тръгвам

от твоя свят съвсем, завинаги.

От твоя свят съвсем, завинаги

душата ми отдавна излетяла е.

И в полунавик, в полуистина

край тебе вегетирам тялом.

Край тебе вегетирам тялом,

със вече осъзнато притеснение,

че от компромиси и чакане

крилете, дето имах закърнели са.

Крилете, дето имах закърнели са...

Какво е да летиш - забравих го.

И затова и пак, и междувременно

завръщам се. По силата на навика...