Когато ежедневието е умиране...

И нощите са тънки като косъм

опънат по посоката на изгрева.

И капелно към вените тече живот.

И въздухът тежи - не е за дишане,

а за сбогуване със погледи

между изстиващите мигове...

Когато бъдещето е в застоя...

Когато незначителното става важно,

а важното е смешното за жалост...

Пътечката от мисли като мравки

най-ценното отсява и отнася...

Към следващата нощ (като възможност).

Към следващия ден (та чак до залеза ).

Надеждата на капчици в часовника

пълзи, умира бавно, много бавно...