Отворената вечер винаги се получава,

щом слънцето се скрие

и огнената жар се разпилее

в розово опушеното на небето

и се отвори някъде прозорец в стая…

По хоризонта са накацали звезди

от нощни лампи в жълто, бяло,

светещо неоново, а по гърба на пътя

се прибират все по двойки фарове.

Дъга от цветове се стеле като черга -

тъмно лилаво обгръща най до тъмно хълма,

а после е цвета на залез слънце,

притичва в своята невидима за нашите очи

огромна крачка цвят с роса от утро,

а после онзи цвят от жълтото на слънчогледите,

когато са деца и учат как да гледат слънцето…

От резедата на рисувана трева се сипе прах

в поредно очертание

и мами светлото към синьото,

което е нагоре и нагоре, и още е,

като към мене потъмнява нощно,

докато влезе в стаята през очертанията

от прозореца за светлина…

С едва загатната извивка се роди ликът луна,

тъй както и милувката на замечтаната ръка

рисува неотгатнат образ…

Щурците свирят в мрака меланхолия.

Единствените светещи очи в небето

са лампи на комин…

Звездите днес разделят

дългите пространства помежду си

с притихналите ореоли

на заспиващи светци…

А плахият ветрец отново иска

да ми каже нещо

и влиза в лятото ми с тихи стъпки…