Навън е тихо и се чува песента на скакалеца! Звуци издава сякаш за последно! Чувам гласът му и върти ми се главата! Тъжна се вслушвам в моите слова и изведнъж осъзнавам, че летя! Помня думите си вечни, изречени на глас "Скакалецо последен ли е този твой глас - ти ще го пееш, а аз няма да присъствам или просто пееш песента на едно отчаяно сърце!" За момент, изплашена събуждам се сама и тичам като в стая студена от нощта... вричам се и тлея в сърцето си тъга! Звук... звук идващ... от нощната студенина! Песен на скакалеца... чуващ моите слова!

Моментално, без да мисля, открехвам вратата на студа... Връхлитат ме мисли "Какво ли има там?!" Излизам тръпнеща от страх и докосвам се до крушка с бледа светлина! Чувствам се като в стая, която се е притиснала към мен! Трепвам и говоря...

"Скакалецо... кажи ми какво значат твоите слова. Ти ли ще си тръгнеш, за да остана пак сама... Или стряскащо ще си замина, за да не причинявам тъга! Сама ли ще съм след това или има други с моята съдба?!"

След няколко секунди настъпва тишина... отново съм сама! Знак ли беше това?! Тъгата в мен пробуди се отново, чувството за самота! Питам се и до ден днешен...

"Какво се случи с мен в този ден! Къде отидох и какво видях! Прокудих ли нещо и отново създадох ли тъга! Единствена ли съм чула тези слова... Сега това е въпросът!!! Но вече знам... очаквам единствено отговорът на загадката на скакалеца!"

И до ден днешен, щом падне черната покривка, седя на прозореца и чакам отговора на моята загадка... Търся и се вслушвам в словата на всяко създание!