* * *

Дъски сковани в портата изгнила,

порутен какмънак сред сухи тръни,

пътеката в тревата се е свила

с засъхналите стъпки от налъми.

А слънце грее - сливата на двора,

презряла е и рони плодове...

Невиждала отдавна живи хора,

плодовете кой да прибере...

Вятърът просвирва през дуварите,

греди напукани, скриптят...

не тича никой край чинарите

или влюбени под тях да полежат...

Слънцето припича - топли!

Тихо е! Ни звук, ни глас...

Поточето разнася тихи вопли,

едва ли спомня си за... нас.

Мъртво е отдавна - старо село.

Градено е от мой\'те прАдедИ.

И само бръчки в морното ми чЕло,

издават, че душата ми кърви...

И...

Ляга мрака...

Тихо е!...

Излизат на мегдана Самодиви...

* * *